Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 57

Присъстващите се надигнаха от трапезата и поеха през изящната градина към портата на имението, където ги очакваше каляската. Прохладният бриз, предвестник на настъпващата есен, бе отшумял, оставяйки след себе си влажен, тежък зной. Кайку се доближи до Мишани и я хвана за ръката.

— Ще ми липсваш, Мишани — рече тя. — Пътят до Южните префектури е доста дълъг.

— Няма да остана там завинаги — усмихна се дългокосата девойка. — Най-много месец или два, в зависимост от това за колко време ще свърша работата си. Мислех си, че вече ти е дошло до гуша от мен след тези два месеца в морето.

Кайку също се усмихна.

— Как можеш да си мислиш подобни неща? Кой ще ме пази да не правя глупости, ако те няма теб?

— Кайлин се опитва, но ти не й позволяваш.

— Кайлин се отнася с мен като с котенце — изсумтя Кайку. — Ако я слушах, трябваше да прекарвам всеки ден в зубрене и да нося само черни рокли, намацана с онзи ужасен грим, така че всички да видят, че съм от Аления орден…

— Тя вярва в теб — изтъкна приятелката й. — Повечето учители не биха се занимавали с такава непокорна ученичка.

— Кайлин гледа собствените си интереси — отвърна Кайку, присвивайки очи срещу слънцето. — Тя ме научи да обуздавам онова, което имам вътре в мен — вечно ще съм й благодарна за това — ала аз никога няма да се съглася да прекарам живота си като Сестра от Аления орден. И Кайлин просто не може да възприеме това. — Момичето внезапно сведе поглед към земята. — Пък и първо съм дала клетва на по-висша сила от нейната.

Мишани положи длан на рамото й.

— Ти направи неоценими неща за Либера Драмач, Кайку. Изигра важна роля във всички операции на братството. Всяко нещо, което правиш за тях, нанася вреда на Чаросплетниците — била тя малка или голяма. Не забравяй това!

— Не е достатъчно — измърмори приятелката й. — Семейството ми продължава да бъде неотмъстено; обетът, който дадох пред Оча, все още не е изпълнен. Чаках, чаках, но търпението ми вече започва да се изчерпва.

— Не можеш да разгромиш Чаросплетниците сама — рече й Мишани. Нито пък можеш да очакваш, че ще заличиш двеста и петдесет годишна история за половин декада.

— Зная — кимна другата девойка, — ала това не ми помага да се почувствам по-добре.

Сбогуваха се, след което Саран, Тсата и Кайку се качиха в каляската, оставяйки Мишани в компанията на Чиен.

— Ще влезем ли вътре? — попита галантно домакинът и гостенката му го последва безмълвно, съзнавайки с болезнена яснота, че е съвсем сама и безпомощна, впримчена в капана на собствената си представа за чест.

Девета глава

Мос седеше в Чертога на сълзите, заслушан в ромоленето на дъжда.

Никога преди не беше идвал тук. Това не беше необичайно — много от по-горните етажи на Цитаделата бяха напълно необитаеми. Тя бе построена от четвъртата Кръвна Императрица на Сарамир — Хуита ту Лилира — като израз на покаяние и опит да бъде омилостивен Оча заради изстъпленията на нейния предшественик. Ала дори Императорското семейство нямаше нужда от сграда с подобни размери и толкова заплетена архитектура. Мос си мислеше, че даже и да бе извикал всичките си далечни роднини да живеят тук — което бе невъзможно, понеже родствениците ти трябваше да са разпръснати по цялата империя, за да управляват различните дела на рода ти — пак нямаше да могат да запълнят всички помещения. Когато големият пожар отпреди пет години унищожи голяма част от интериора, обитателите на злополучните покои просто си намериха нови и си живееха там в пълни удобства, докато течеше възстановителната работа.