Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 54

— Бяхте ли приятелки?

Кайку смръщи вежди.

— Бяхме… и повече, и по-малко от приятелки. Не зная какво си е помислила тя за мен, но… част от нея продължава да живее в мен. Ето тук — младата жена потупа гръдната си кост. — Тя отне дъха на друг човек и ми го вдъхна, при което част от нея също заживя у мен. — Изведнъж Кайку осъзна, че Саран я наблюдава с присвити очи, поклати глава и се изсмя нервно. — Не че очаквам да ме разбереш…

— Мисля, че напълно те разбирам.

— Така ли? Съмнявам се.

— Обичаше ли я?

Очите на девойката се разшириха от изумление.

— Как се осмеляваш да ме питаш такива неща?

Шпионинът вдигна рамене.

— Просто питах. Звучеше тъй, сякаш…

— Обикнах онова, на което тя ме научи — прекъсна го девойката. — Тя ме накара да се приема такава, каквато съм. Една Различна. Помогна ми да спра да се срамувам от себе си. Ала не можех да я обичам. Не и каквато беше. Измамна, егоистична, безсърдечна — Кайку изведнъж се сепна, осъзнала, че неусетно е повишила тон. Лицето й бе поруменяло. — Отговорих ли на въпроса ти? — попита след минута, изпепелявайки с поглед събеседника си.

— Напълно — отвърна невъзмутимо Саран.

Младата жена се приближи до другия край на палубата и застана там с кръстосани ръце. Асара продължаваше да е отворена рана, която отказваше да заздравее. Беше казала на събеседника си повече, отколкото бе възнамерявала. Щеше да е най-добре да си тръгне веднага, ала нещо я накара да остане.

След известно време чу приближаващи се стъпки и дланта му докосна рамото й, оставайки там. Тя се завъртя, отпускайки ръце. Отново стоеше близо до нея, а тъмните му очи сякаш я пронизваха, натежали от скритите в тях намерения. Девойката усети как пулсът й се ускорява; чувстваше как соленият вятър гали кожата й. Тогава шпионинът се наведе, за да я целуне, ала момичето завъртя глава. Саран отстъпи назад, оскърбен и ядосан.

Кайку се изтръгна от хватката му, обръщайки му гръб, след което отново кръстоса ръце пред гърдите си. Усещаше смущението и объркването му, които сякаш я боцкаха като иглички по задната част на врата, ала остана абсолютно неподвижна. Не след дълго до ушите й достигна шумът от отдалечаващите му се стъпки.

Младата жена отново беше сама. Тя стоеше, подпряна на корабния парапет, и се взираше се в звездите, докато прибавяше поредната тухла в стената, обграждаща сърцето й.

* * *

Пристигнаха в Ханзеан рано сутринта на следващия ден. Пристанищният град бе облян в розова светлина. Далеч на изток духаше Суранануи, а могъщи урагани вдигаха във въздуха червения пясък на пустинята Тчом Рин, опитвайки се да затъмнят взора на окото на Нуку.

Както повеляваше обичаят, моряците проведоха кратък ритуал около малкия олтар, който извадиха изпод палубата, отдавайки почит на Асантуа — богинята на морето и небето — заради безопасното пътуване. Всички жители на Сарамир присъстваха на церемонията, с изключение на Саран и Тсата.