Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 51

Осма глава

„Морски слуга“ се носеше из безкрайната чернота, а фенерите по планшира и мачтата му хвърляха самотни отблясъци в бездната. Само една луна се виждаше в небето — Иридима, чиято ярка повърхност бе набраздена от сини нишки, подобно на пропукан мрамор. Дебели, плътни облаци периодично скриваха лицето й, затъмнявайки звездите.

Необичайно студен вятър брулеше платната и люлееше фенерите, карайки Кайку да притиска още по-плътно блузата към настръхналата си кожа. Младата жена стоеше на предната палуба и наблюдаваше съзвездията — ниско на изток се виждаше Кучешкия зъб, а точно над главата й, едва забележим под студеното сияние на Иридима, се очертаваше Човекът с косата. В северната част на небето блестяха двете червени звезди на Този, който чака — досущ като чифт зловещи очи, наблюдаващи света с хищен интерес.

Беше късно и пасажерите спяха, както и по-голямата част от екипажа. Приглушените гласове на моряците, които дежуреха на вахта, се дочуваха едва-едва от задната част на „Морски слуга“, сякаш идваха от друга вселена. Ала тази нощ Кайку не можеше да спи — утре трябваше да пристигнат в Ханзеан и самата мисъл да стъпи отново на сарамирска земя караше сърцето й да пърха като птиче.

Тя усети как очите й започват да се навлажняват. Богове, никога не си беше мислила, че родната земя може да й липсва толкова много — особено след като се бе отнесла така с нея. Ала въпреки обстоятелството, че всичките й близки бяха мъртви, а тя не беше нищо повече от един прокуденик, обречен на изолация от обществото заради Различната си кръв, Кайку обожаваше красотата на хълмовете, равнините, лесовете и планините и гореше от нетърпение да се завърне в родината си след двумесечното си отсъствие.

Погледът й внезапно бе привлечен от лицето на Иридима — най-красивата и ярката от лунните сестри — и момичето изпита силен прилив на благоговение и страх. Тя отправи безмълвна молитва към богинята, както правеше винаги в подобни моменти, и си спомни за деня, когато бе докосната от Лунните деца и се беше почувствала тъй нищожна пред чудовищната им, невъобразима същност.

— Знаех си, че си ти — рече един глас зад гърба й и девойката усети как страхът й се заменя от приятна топлина, разливаща се по тялото й. Кайку се обърна и изгледа преценяващо новодошлия.

— Така ли? — попита тя небрежно.

— Никой друг не се скита по палубите посред нощ — отвърна й Саран. — С изключение на моряците, но техните стъпки са много по-тежки от твоите.

Събеседникът й стоеше близо до нея — по-близо, отколкото трябваше — ала Кайку не направи никакъв опит да се отдръпне. След близо цял месец, през който се виждаха всеки ден, и двамата бяха престанали да крият привличането, което изпитваха един към друг. Това се бе превърнало в пикантна игра между тях — и двамата знаеха за чувствата на другия, ала никой не се решаваше да направи първата крачка и оставяше това на отсрещната страна. Кайку подозираше, че отчасти това се дължеше на съобщението, което куараалецът носеше и мистериозния ореол, с който мисията му го натоварваше. Девойката изгаряше от любопитство да разбере повече за същността на заниманията му, но Саран отклоняваше всичките й усилия да разбули загадката, с което засилваше още повече интереса й.