Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 50
Крис Удинг
На устните на момичето разцъфна едва забележима усмивка и тя му хвърли поглед, изпълнен с благодарност. До известна степен беше прав. Бе опасно да излиза извън границите на долината, ала това беше най-близкият ручей, който се отклоняваше от Ран, а и речта му се различаваше от старовремските брътвежи на подземните скали и води. Тя събра шепите си и загреба от езерната вода, вдигайки внимателно дланите си, без да разлее и капка.
„Слушай.“
Момичето наклони глава и затвори очи. Материалният свят постепенно утихна около нея — шумоленето на листата и чуруликането на птиците заглъхнаха, сякаш бяха изолирани от невидима преграда. Сърцето й забави ритъма си, а мускулите й се отпуснаха. Всяко следващо издишване я потапяше все по-дълбоко в нереалния свят. Лусия концентрира вниманието си върху усещането на водата върху дланите си, потрепването на течността и начина, по който миниатюрно количество от нея започна да прониква през порите на кожата й във възглавничките на пръстите й. Тя се остави водата също да я почувства в замяна — да усети топлината на кръвта й, туптенето на пулса й.
Всяко творение на природата имаше дух. Реките, дърветата, хълмовете, долините, морето и четирите вятъра. Повечето бяха съвсем простички — изцяло инстинктивни същества, лишени от разум, досущ като зародиши, ала същевременно също толкова ценни. Други обаче бяха стари и надарени със съзнание, а мислите им бяха тромави и неразгадаеми. Тази вода идваше чак от утробата на планините Тчамил и бе изминала стотици километри в коритото на Керин, за да се отдели след това от неговото течение по лъкатушещия на юг Ран. Големите реки бяха изключително древни, но често под необяснимите им мисли се криеха множество по-елементарни духове. Лусия още не се осмеляваше да пробва да осъществи контакт със самия Ран; това бе грандиозно тайнство отвъд нейните възможности. Ала тук, на това място, можеше да намери нещо, с което да се справи без особени затруднения, пък и упражняването на дарбата й щеше да я доближи до деня, в който да успее да се свърже със самия дух на великата река.
Девойката разтвори длани и остави водата да изтече между пръстите й, позволявайки й да отнесе усещането за самата нея в езерцето, съобщавайки по този начин за присъствието й. После положи внимателно дланите си на повърхността, долавяйки как тя се накъдри на вълнички под допира й.
Нещо се задаваше.
Нещо…
Внезапно то я връхлетя, надавайки пронизителни писъци — черна вълна на ужас, която нахлу стремително в гърлото и дробовете й, опитвайки се да я задуши. Смърт, болка и зверство, просмукали се във водата. И заедно с тях — нещо ледено, нещо ледено и покварено, истинско богохулство срещу природата, зловещо същество, което впи ноктите си в нея. Нещо кошмарно се носеше по реката,
Съзнанието й изведнъж помръкна, съкрушено от невъобразимата жестокост на зверството, и Лусия падна назад върху каменистата почва на полянката, без да издаде и звук.
