Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 53

Ала имаше и още един човек — той бе влязъл под кожата й преди доста време и Кайку не можеше да го прогони, колкото и да се опитваше. Споменът за него бе натрапчив като шепнещите гласове от бащината й Маска, които от време на време я будеха посред нощ с коварните си съблазни.

— Липсва ми Асара — промълви разсеяно тя, зареяла поглед в тъмнината.

— Асара ту Амареча? — попита Саран.

Кайку рязко се завъртя към него.

— Познаваш ли я?

— Срещал съм я — каза шпионинът. — Не че тогава използваше това име, но, както навярно знаеш, тя никога не се придържа към една самоличност за по-продължително време.

— Къде? Къде си я видял?

Саран вдигна вежди, озадачен от явното нетърпение на събеседничката си.

— Всъщност точно в пристанището, където ще акостираме утре. Преди няколко години. Тя не ме познаваше, ала аз веднага разбрах коя е. Лицето й беше различно, но бях получил сведения за пристигането й. — Той се усмихна вътрешно, доволен от вниманието на Кайку. — Свързах се с нея. Все пак, и двамата сме на една и съща страна.

— Аасара не е на ничия страна — рече младата жена.

— Тя прави онова, което й харесва на нея — вдигна рамене Саран. — Ала поне ти би трябвало да знаеш, че Асара помага на Аления орден и на Либера Драмач.

— Помагаше — уточни младата жена. — Не съм я виждала, откакто Лусия беше… — тя изведнъж замлъкна, но после се сети, че това едва ли представляваше тайна за събеседника й — откакто Лусия дойде в Лоното.

— Тя се изказа много благосклонно за теб — рече Саран и закрачи бавно по палубата. Тези думи бяха произнесени по един предвзет, маниерен начин, който подразни Кайку. Тя се загледа в събеседника си и изведнъж и движенията му й се сториха театрални и изкуствени. Веднага след като бе разбрал, че разполага с информация, от която тя се интересуваше, беше започнал да се надува; младата жена трябваше да демонстрира безразличие, ала вече беше твърде късно. Куараалците имаха славата на доста високомерни хора и ето че шпионинът не правеше изключение. Като много хора, природно надарени с красота, той не чувстваше, че трябва да облагороди някои черти на характера си, след като жените така или иначе пак щяха да паднат в краката му. Това вбесяваше най-много девойката — тя прекрасно осъзнаваше този факт и въпреки всичко продължаваше да се върти около куараалеца.

Той със сигурност се надяваше събеседничката му да го попита какво е споделила Асара за нея, но този път Кайку нямаше да играе по свирката му.

Мъжът се спря и се облегна на парапета, а луната надничаше иззад рамото му.

— Какво представлявахте една за друга? — попита той.

Първоначално на младата жена не й се искаше да му отговаря, ала тази нощ бе настроена съзерцателно, ето защо каза:

— Не зная. Никога не съм знаела каква е или каква е била Асара. Знаех, че е способна да… да променя облика си по някакъв начин. Знаех също, че ме е наблюдавала от доста време, чакайки моята кана да се прояви. Можеше да е както жестока, така и много мила. Според мен се чувстваше и самотна, ала бе прекалено заета с това, да бъде независима, за да си го признае.