Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 47

— Кой обаче има силите да им се противопостави? — попита Заелис. — Единственият род, който може да се опълчи срещу Императора, е Керестин, и то в съюз с рода Коли. Само те биха могли да съберат армия, която да притесни Мос. Но дори и тогава едва ли ще им се удаде да го разгромят в Аксками — не и ако Чаросплетниците стоят зад него. След няколко години може би, но не и сега. Няма да се осмелят да го нападнат, каквито и своеволия да си позволи Батик. А и какъв шанс би имал някакъв наемен убиец, когато Какре пази живота му?

— Забравяш глада и лошата реколта. Самият народ ще се надигне срещу Мос — рано или късно — рече Кайлин, а студеният й поглед прониза мъжа срещу нея. — Не разбираш ли, Заелис? Чаросплетниците никога не са вярвали, че ще се радват на тази власт завинаги, тъй като покварата, която разяжда земята, подкопава позициите на техния благодетел. Те просто си купуват време.

— Имали са стотици години, за да направят това, за което ги подозираш — възрази Заелис.

— Да, но едва през последните пет са имали възможността да си разиграват коня на воля — рече спокойно жената. — В момента са оставили империята да се плъзга към разрухата, понеже нямат никаква полза от това да я спасят. Намислили са нещо, Заелис. И ако не изиграят своя ход сега, навярно после ще е твърде късно.

Наставникът на Лусия изгледа изучаващо събеседничката си. Да видиш Кайлин ту Моритат толкова обезпокоена си беше доста смущаващо — обикновено тя бе истинско въплъщение на хладното изящество.

— Може би нашият шпионин в Окхамба ще хвърли нова светлина върху този въпрос — каза домакинът, за да я успокои.

— Възможно е — разпери длани Кайлин, ала не изглеждаше много убедена. Взорът й се насочи към Лусия, която не бе помръднала от мястото си. — Междувременно всички духове в Разлома стават все по-враждебни и причиняват смъртта на повече хора, отколкото можем да си позволим. Тези същества усещат промяната в земята и настървението им расте с всеки изминал миг. Превръщаме се в затворници, Заелис. Скоро отвсякъде ще бъдем заобиколени от врагове и няма да можем нито да се движим свободно из Разлома, нито да го напуснем.

Сърцето на Заелис се сви при тези думи. Двама от най-опитните му мъже бяха изчезнали миналата седмица по време на разузнавателната им експедиция из западните части на Ксарана. Настойникът на Лусия се запита дали наистина това място нямаше да стане прекалено опасно, за да продължат да живеят тук… и какво ли можеха да сторят, ако станеше така.

— Тя може да ни помогне — каза Заелис, проследявайки посоката на погледа на Кайлин. — Тя може да усмирява духовете.

— Наистина ли? — попита мрачно жената. — Съмнявам се.

* * *

Светът беше изпълнен с шепоти за Лусия.

И това бе така, откакто се помнеше. Вятърът фучеше на тайнствения си език, дъждът барабанеше своите измислици, скалите й предаваха бавните си мисли, по-бавни дори от тези на дърветата, чиито скърцащи размишления понякога се точеха с години, докато завършат. Мълниеносни като стрели, между тях профучаваха съзнанията на дребните животинки, които намираха временен покой единствено в уюта на дупките и бърлогите си.