Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 45

Два гарвана бяха кацнали на покрива на близката сграда и наблюдаваха съсредоточено момичето. Вътре в къщата, отпивайки глътки горещ, горчив чай, Заелис и Кайлин бяха седнали с кръстосани нозе на рогозки на пода и си говореха, загледани в девойката също като птиците.

— Богове, колко е пораснала само! — възкликна мъжът, обръщайки се към гостенката си.

Тя се усмихна в отговор, ала червено-черните триъгълници, изрисувани на устните й, придадоха на усмивката й свиреп хищнически вид.

— Ако бях по-цинична жена, щях да кажа, че си организирал отвличането на някогашната си ученичка, само и само за да можеш да си я осиновиш впоследствие.

— Гледай ти! — ухили се Заелис. — Нима си мислиш, че това не ми е минавало през ума?

— Така ли? И как се чувстваш сега?

— Определено мога да кажа, че след като станах неин настойник, се тревожа много повече, отколкото през всичките тези години, откакто основах Либера Драмач.

— Ти направи неоценими неща и за Лусия, и за Либера Драмач, Заелис — каза му Кайлин и отпи от малката зелена чашка в ръката си.

Събеседникът й я изгледа изненадано.

— Това е необичайно мило от твоя страна, Кайлин — рече.

Жената се усмихна.

— Понякога мога да бъда и такава.

Заелис отново погледна към балкона, където стоеше момичето. Само две седмици я деляха от навършването на четиринадесетата й жътва. Семплата й бяла рокля искреше под светлината на слънчевите лъчи, а русата й коса, която някога беше толкова дълга, сега бе подстригана съвсем късо и разкриваше ужасния белег от изгарянето, който започваше от долната част на врата й и се спускаше надолу по гърба. На настойника й му се искаше тя отново да си пусне дълга коса, за да прикрие обгорената си плът, ала когато й го каза, Лусия само го дари с онзи проникновен, замечтан неин поглед и не му обърна никакво внимание. Беше изключително красива като дете; сега обаче навлизаше в съзряването си, костите на лицето и тялото й се удължаваха и се виждаше, че ще бъде също толкова красива и като жена — прелестна по онзи изящен, измамно наивен начин като майка й — Кръвната Императрица Анаис ту Еринима. В сините й очи обаче имаше нещо странно — нещо, което я правеше неразбираема не само за него, а за всички. Нямаше жив човек, който да я познава по-добре от Заелис, ала дори той не я бе опознал напълно.

— Аз също се тревожа — каза Кайлин накрая.

— За Лусия?

— И за нея.

— Да не намекваш за нейните… — мъжът потърси дума, която да изрази негативното му отношение — следовници?

Кайлин поклати глава, а дебелите й черни плитки се люшнаха леко.

— Не отричам, че те представляват проблем. Доста трудно е да запазиш тайната й от онези, които искат да я наранят, когато именно тези, които би трябвало да я пазят, не могат да държат устите си затворени. Ала това не ме притеснява толкова — впоследствие може дори да послужи на целите ни.