Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 44

Баща му беше мъртъв. Майка му бе… поругана.

Търсеше нещо, но какво? Нещо твърде ужасно, за да си мисли за него, ето защо насочи вниманието си в друга посока.

Товарното отделение беше задушно, тъмно и просторно. Спомняше си колко високо се издигаше укрепеният с греди таван, колко далеч се намираше отсрещната стена. Тънки ивици слънчева светлина пронизваха потъналото в сенки помещение, ала бяха недостатъчни, за да разпръснат тъмнината. Очите му постепенно започнаха да се адаптират към сумрака и той презареди пушката си. В същия момент чу над главата си забързани стъпки — моряците тичаха насам, привлечени от гърмежа на изстрела.

Нещо се размърда в здрача.

Лан присви очи и се обърна към източника на звука. Нещото отново помръдна — бавно се огъна, при което момчето успя да зърне формата му. Кръвта мигом се оттегли от лицето му.

Той пристъпи назад, стискайки здраво пушката пред себе си. Не беше само едно. Много бяха. Докато очите му се взираха напрегнато в сумрака, още същества започнаха да изпълзяват от сенките. Издаваха тънък, вибриращ звук, досущ като ято гълъби, ала в движенията им имаше нещо хищническо и страховито, което ги караше да изглеждат всякакви, но само не и добронамерени.

Зад него се разнесоха виковете на моряците, последвани от трополенето на краката им по стръмните стъпала на товарното отделение.

Някъде далеч Фуира изкрещя отново — отчаян вик, просмукан с агония, страх и чувство на невъзвратима загуба. Лан изведнъж си спомни защо бе дошъл тук.

Барутът. Буретата с барут, които трябваше да закарат в Аксками.

Те стояха наредени до стената — встрани от вратата, през която беше влязъл. Първите мъже, които влязоха в товарното отделение, изведнъж се заковаха на място — отчасти заради заповедта на Чаросплетника, отчасти заради пушката, която момчето държеше насочена към тях. Те му изкрещяха да се качва горе, да захвърли оръжието и да не прави глупости. Лан не им обърна никакво внимание. Вече се бе прицелил в буретата. Тук имаше достатъчно барут, за да направи „Пеласка“ на трески. Достатъчно, за да изпепели всички на борда. Включително и онзи Чаросплетник.

Това бе единственият начин да прекрати мъките на майка си. Единственият начин.

Зад него десетки същества надаваха пронизителните си писъци — имаше чувството, че тъпанчетата му всеки момент ще се пръснат.

Той промълви кратка молитва към Омеча, после дръпна спусъка и светът се превърна в пламък.

Седма глава

Лусия ту Еринима стоеше на балкона в къщата на своя настойник, разположена в една от по-високите части на града, и хранеше с трохички малките чуруликащи птички, които кълвяха направо от шепата й.

През последните пет години селището доста се беше променило. Около него бе построена масивна стена с високи стражеви кули, а на възвишенията бяха разположени топовни батареи, готови да засипят с гюлетата си долината на изток. На високия скален ръб, който скриваше разлома Ксарана от любопитни погледи, бе издигната ограда от заострени колове, а зорки очи бдяха денонощно за появата на каквито и да е вражески елементи. Тук опасността никога не се намираше далеч и обитателите на Лоното се бяха научили да бранят свободата, която бяха извоювали с цената на толкова лишения.