Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 30
Крис Удинг
— Използвали сте ме като
— Бях се скрил наблизо, без да откъсвам поглед от теб. Маджкрийнът изобщо не предполагаше, че ще изложим на подобна опасност някой от нас.
— Ами ако не беше уцелил? — извика му Кайку. — Можеше да ме убие!
— Можеше, но не успя — каза спокойно ткиуратецът, неспособен да разбере причината за нейния гняв.
Девойката се облещи недоумяващо насреща му, после хвърли изпепеляващ взор на Саран, който само вдигна ръце в оправдателен жест.
— Това да не е някаква извратена окхамбска логика? — изсъска Кайку. Не можеше да повярва, че някой би изложил толкова безразсъдно живота й на риск. — Някаква прокълната, примитивна представа за
Ткиуратецът я изгледа слисан.
— Точно така — заяви той. — Бързо усвояваш нашите обичаи.
— Да бъдат проклети обичаите ви — процеди момичето и нахлузи качулката си. — Сигурно вече сме близо до Кисантх. Да вървим.
Останалата част от пътешествието им премина в тишина. Макар че опасността беше отминала, бдителността на Тсата и Саран не намаля и на йота. Най-накрая се измъкнаха от джунглата и се озоваха точно срещу портата на Заня. Гледката на колоните накара Кайку да въздъхне от облекчение. Когато се приближиха, девойката благодари на богинята, задето се връщаше жива и здрава — така повеляваше обичаят. Когато приключи, видя, че Саран прави същото.
— Мислех си, че жителите на Куараал не гледат с добро око на нашите езически божества — рече тя.
— В момента се нуждаем от подкрепата на всички божества, които могат да ни помогнат — отвърна мрачно мъжът и Кайку се зачуди дали говореше сериозно, или й се подиграваше.
Тя премина през портата и се запъти към оградата от колове, заобикаляща Кисантх. Шпионинът я последва.
Пета глава
Аксками, сърцето на империята, се наслаждаваше на топлината на късното лято.
Големият град бе разположен на мястото, където се сливаха две реки, превръщайки се в трета. Джабаза и Керин лъкатушеха през жълто-зелените равнини на север и изток от столицата, като се срещаха в самия център на Аксками. Там се издигаше масивна шестоъгълна платформа от камък, свързана със сушата посредством три елегантни моста, а в средата й се издигаше огромна статуя. Тя изобразяваше Исисия — Императрицата на боговете и богиня на мира, красотата и мъдростта. По принцип сарамирските традиции повеляваха божествата да не се показват директно, тъй като се смяташе за дръзко хората да се опитват да си представят неземния им облик — художниците и скулпторите най-често прибягваха до оброчни предмети и различни животни, когато трябваше да изобразят някое същество от сарамирския пантеон. В този случай обаче традицията не беше спазена — статуята на Исисия бе изработена от тъмносин камък и представляваше жена, висока петнайсетина метра, облечена в разкошна дреха, с множество украшения в гъстата й, прекрасна коса. Погледът й бе насочен на североизток — към Императорската цитадела, изражението й беше спокойно, а дланите й бяха сключени, скрити под пищните ръкави. Под нозете й Джабаза и Керин смесваха водите си и се превръщаха в Зан — могъща река, чиито води течаха далеч на югозапад.
