Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 32

Не бива да е нито прекалено дълго, нито късо; тъй като отраснах доста висок, предпочитам оръжие с дължина три стъпки без една педя.

Добавяше и че ако ще стана кавалерист, най-вероятно ще ми зачислят сабя. И че най-вероятно ще трябва да я нося, докато получа по-висок ранг или натрупам боен опит, но след това да помисля добре, преди да я задържа. Според личния му опит сабята си е много добро нещо за дивашка сеч в меле или да посичаш бягащия противник, но когато си спешен или в двубой, той лично предпочитал лъка и петдесет крачки по-далече от противника, вместо толкова романтичната сабя. Това бе един от най-добрите му кротки уроци, които попих в себе си, един от онези, които ме опазваха жив, когато наоколо ми имаше десетки мъртви.

Напрягах тялото си до предела, бягах, плувах и се катерех, без да обръщам капка внимание на стенещите мускули и на напиращия плач от умората, и се стягах да пробягам още един хълм повече, още и още веднъж да преплувам вира, още един час да седя разтреперан и заслепен с прашката в ръцете, докато дъждът се сипе, а патиците ги няма никакви.

Едно нещо ми беше вродено: обичах и разбирах конете. Навярно в някое предишно прераждане съм бил кон, защото когато ме отнесли за първи път като бебе в конюшнята и баща ми ме вдигнал на ръце да видя големия звяр, съм извикал все едно че съм познал стар приятел и, както са ми разправяли, животното изцвилило в отговор и ме близнало.

Не че превъзнасям животните. Знам, че не са кой знае колко интелигентни, но какво от това? Аз и себе си не смятам за кой знае какъв мъдрец и на някои от най-добрите хора, които са служили под моя команда, служили са ми при това до смърт, им беше доста трудно да си спомнят какво е казал старшият им предната седмица.

Ездата беше друга важна част от обучението ми — упражнявах се да яздя кон на гол гръб, със седло или с чул и въже, по начина, предпочитан от номадите в далечния юг. Учех се да мога да накарам коня да ми се подчини без жестокото дърпане на юздата, а шпорите ми бяха с топчици на върховете вместо шипове. Някои коне ми ставаха почти приятели; други, макар и да не бяха чак врагове, не оседлавах с голяма охота дори за следобедната разходка.

Конят винаги е първи — това ненакърнимо правило беше издълбано в душата ми. Той трябва да бъде напоен, нахранен, изчеткан, преди ездачът му да си е позволил да помисли за собственото си удобство, иначе този човек е по-долен от животното. По-късно някои ме ругаеха заради гонката, на която ги подлагах с чесалата и торбите със зоба, но моите части все пак оставаха на конете дълго след като другите продължаваха пеша, с окуцели или посечени коне, и се влачеха като прости пехотинци.

В конюшнята на баща ми прекарвах часове наред и учех всичко, което можех, от старите коняри — бях наясно, че съдбата ми на войник може да зависи от тези животни. Учех се да лекувам по-малките им рани и дори когато някои от конете ни заболееха по-тежко и се наложеше да се повика знахар, си намирах място на гредите на тавана и гледах какви илачи приготвя лечителят и какви заклинания прави. Разбира се, тъй като не притежавах и искрица от Дарбата, нищо не се получаваше, когато опитвах сам, но поне се учех как да мога да избера истинския магьосник от тълпата шарлатани, придружаващи войската по време на кампания.