Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 318

Шишето се опразни.

Тенедос ми беше казал да бягам с все сила, след като се направи заклинанието. Каза ми, че щял да усети, щом подейства, и щял да започне да си мята магиите извън стените, но трябвало да се измъкнем от крепостта, преди заклинанието да подейства, иначе щяла да ни споходи същата съдба, която се надяваше да сполети Чардън Шир.

Бързо се понесохме по коридорите, без да ни е грижа, че вдигаме шум. Една врата се отвори, някаква жена надникна отвътре, тръшна я и дръпна резето, щом ни видя да се приближаваме, но не извика.

Тръгнахме обратно по дирите си — удивих се как бях запомнил пътя толкова точно — и намерихме стъпалата, извеждащи към вътрешната стена. Горе Карджан, лъжечасовоят, продължаваше да крачи отмерено.

Смъкна с радост шлема и наметалото си, хвърли копието, вързахме едно въже за зъбеца и се спуснахме по стръмната стена в резервоара.

Ледената вода ме жегна в раната и разбрах, че ми остава много малко, докато болката ме стисне в клещите си.

Въжето, което бяхме оставили от другата страна, си беше на мястото. Бях много доволен, че се бяхме сетили да му вържем възли, преди да се спуснем.

Изкатерихме се, побягнахме към пукнатината в стената, увихме го около един от зъбците и се спуснахме в цепнатината.

Канехме се да се спуснем по нормалния начин, но изведнъж се чу оглушителен рев. Отначало си помислих, че бурята се надига отново, но бързо осъзнах, че ревът идва отвсякъде, отвътре, както и извън стената. Трябваше да поемем огромен риск да се спуснем възможно по-бързо. Забихме три клина в камъка, завързахме въжето и дръпнахме. Държаха здраво. Започнахме да се спускаме по въжето, въпреки че рискът някой от клиновете да се измъкне и да се пребием беше наистина много голям. Кракът ми пулсираше от болка, но не му обръщах внимание.

Клиновете издържаха и още няколко пъти направихме същото. Грохотът се усилваше и вече усещахме как самата стена трепери. Веднъж един от клиновете се измъкна и Карджан за малко щеше да падне, но се задържа.

Погледнах надолу и за своя изненада видях, че земята е на трийсет стъпки под нас. Още една дължина на въжето и посегнах за нови клинове. Стената се тресеше все по-силно и по-силно. Времето ни беше свършило.

— Скачай! — изревах и полетяхме надолу в тъмното. Пропадахме и пропадахме, стегнах се за съкрушителното трошене на кокали…

Но паднах в кал, хлъзнах се и се затъркалях надалече от стената, окалян от глава до пети. Изправих се някак и затичах колкото ми държат силите. Куцах и другите трима ме изпревариха. Карджан изостана, прегърна ме през раменете и продължихме да бягаме.

Беше ме страх да спра и да погледна назад. Пред нас се извисиха дървета и видях предната ни линия; някакъв часовой изрева с разтреперан глас паролата.

Йонджи му извика в отговор, но не мисля, че имаше някакво значение, защото мъжът беше зяпнал към крепостта.

Едва сега си позволих да спра, да се обърна и да погледна от какво бягаме.