Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 233

— Да?

— Имах удоволствието един техен ескадрон да ми бъде охрана, докато бях в Кайт, и…

— А, вие сте онзи Тенедос? — прекъсна го льо Балафре. — Моите извинения за грубостта преди малко, сър. Браво на вас, сър. Справили сте се отлично.

— Благодаря ви — Тенедос се обърна към Търбъри. — Та както казах, впечатлението ми е, че са отлични бойци. Мисля, че би било жалко да се лишим сега от службата им.

— Имате предложение?

— Да. Назначете капитан а̀ Симабю за техен домин. Той е от дивизиона и е служил добре.

Доминът и генералът ме изгледаха съсредоточено.

— Нередно е — каза генерал Търбъри. — Много е нередно… хм — помисли малко. — Да скочи цели два ранга нагоре… армейските кадровици няма да го преглътнат.

— В пъкъла да вървят — отсече льо Балафре. — Сякаш ние с теб не изкарахме повечето си кариера в бой с ония лайняни глави, дето само дрънкат кой над кого бил по-старши и кой е от Старшата половина и кой — от Младшата, и кой пред кого седи на банкета. Да го духат всичките. Дано товиетите избият тука колкото може повече от тях.

Генерал Търбъри се усмихна.

— Ох, бях забравил колко си деликатен и дипломатичен в приказките си, Мирус — помисли още малко. — Знаете ли, генерал Протогенес наистина спомена веднъж, че като свърши извънредното положение, би искал да повиши капитана, ако остане жив.

Изгледа ме изпитателно.

— Капитане, смятате ли, че можете да се справите със задачата?

— Сър, знам, че ще се справя — и така си беше. Не се ли разпореждах напоследък, макар и не пряко, с домини и дивизиони? Може би прозвуча самохвално, но изпитвах прилив на увереност.

— В такъв случай, сър, поемам голямата чест да назнача вас, капитан…

— Дамастес, сър.

— … Дамастес а̀ Симабю, за домин на Седемнадесети Ърейски пиконосци. Е, сър, заемайте се със своя дивизион.

Застанах мирно. Домин льо Балафре се огледа и каза:

— Скапано място за повишение. Никакви оркестри, никакви речи, никакви красавици, които да те разцелуват. Я дръж, момче — отвърза отличителния си пояс и го върза на кръста ми.

И така, на един мръсен кей, пред очите на един магьосник, един генерал и един домин, получих първия си дивизион.

Бях горд… и смирен. Спомнях си за вярата на всички онези мъже, от баща ми до бляскавите учители в лицея, от пиконосците до подофицерите, които ме бяха учили как наистина да служа, и знаех, че трябва да докажа пред паметта им, че си е струвало.

Трябваше да оправдая тази вяра.

Бях решил, че пиконосците ще излязат на другия ден с всички останали и с цената на всичко, дори да се наложеше да ги подкарвам с камшик.

Най-напред намерих дивизионен подофицер Иват, който изглеждаше много гузен — явно помнеше как ме беше подредил заради „фала“ покойният капитан Ланът в Мехул. Казах му, че нямаме време за минали неща. Поисках да се заеме с разтоварването на конете и да са готови за заранта. Отговори ми колебливо, че задачата е почти неизпълнима, но му заявих твърдо, че ако иска да си запази нашивките, трябва да се погрижи заповедта да се изпълни, все едно как. Трябваше да включи целия дивизион, особено хората от ескадрона на Мечката, поддържащата част.