Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 35

— Мислехме да ходим на изток, във Вакийр, да си опитаме късмета там. Ама… — Разбития нос отново изплю кръв и си отри лицето. Погледна с яд премазаните си пръсти. — Тия май няма да могат да държат нож повече, а?

Искаше ми се да се обърна и да повърна, колкото от вонята в стаята, толкова и от онова, което мъчителите бяха направили на крадеца, но се овладях.

— Бездруго никога не съм ви понасял, проклети от боговете натрапници. Само се перчите и се дуете, тъй че си рекох: к’во му е лошото да пратя няколко от вас на дългия път до Сайонджи.

Инквизиторът на Кутулу вдигна бича, но го спрях.

— Остави го да говори.

— Пък и да трепеш войници си е далавера.

— Защо? Рядко носим пари.

— Като утрепеш войник, ядачите на прах си мислят, че си откъм тях. Ставаш нещо като герой един вид и може да не ти скочат, като чуят за награда.

Отдръпнах се, след като любопитството ми се задоволи. Кутулу се мръщеше, не ми беше работа да нарушавам ритъма на разпита му.

— Как се нарече този магьосник?

— Не каза име.

— Как беше облечен?

— Богато. Тъмнокафяв брич, туника. Имаше наметало отгоре, същия цвят. Трябваше да му е хвърлил заклинание, щото изглеждаше като вълнено, ама дъждът се оттичаше от него, като от промазано. Имаше още двама с него. Яки. Охрана.

— Значи ви е платил и вие направихте каквото поиска?

— Да.

— На селяните плати ли?

— Не, по дяволите. На тая сган им каза да се разкарат от селото, да се скрият в горите до другия ден. Сигурно си е рекъл — ще им съсипем селото и ще им вземем жените. То тъй щеше и да стане, ама ни спря магьосникът. Може и да ни е омагьосал, щот’ войниците като дойдоха, отнесоха се с нас като с прости селяни. Магьосникът рече, щял да ни даде знак, и ни го даде де.

Кутулу ме погледна.

— Да ви кажа ли какво стана после?

— Какво е да си змия? — попитах, малко сякаш не на място.

По лицето на Разбития нос пробяга много зла усмивка.

— А, хубаво беше, дума да няма. Всичките ти мисли си остават, не е като да си някоя тъпа истинска змия. Можеш да се движиш като мълния и сабите не могат да те ударят. Може пък… — изкиска се с кървясалата си уста, — може кат’ се довлека до Колелото, богинята да реши, че да съм змия ще е добро наказание за гадняр като мене. Виж, това ще ми хареса, да.

Инквизиторът видя кимването на Кутулу и бичът изплющя по оцапания с кръв гръб на разбойника. Той изкрещя задавено и главата му клюмна. Плиснаха ведро вода в лицето му и той се съвзе.

— Ще се държиш почтително, когато говориш пред трибуна — изсъска тъмничарят.

— Само това ли поиска от вас магьосникът? — попита Кутулу.

— Вече ме питахте — изхлипа Разбития нос.

— Да. И може да те попитам още десет пъти, докато не се уверя, че казваш истината. Хайде, отговори ми!

— Каза, че ще има и друга работа като тая.

— Как щеше да се свърже с теб?

— Каза, че ще разбера.

— Ти можеш ли да го намериш?

Разбития нос се поколеба, после поклати глава. Бичът отново се впи в гърба му.