Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 301
Крис Бънч
Равнините станаха хълмове и високите планини се приближиха, като тъмни сенки зад облаците. Времето стана по-топло и валеше непрестанно. Реките бяха пълноводни и прехвърлянето им ни затрудняваше.
Един ден стигнахме на поляна, която като че ли ми беше позната — тъкмо тук ме бяха очаквали мъжете в черните брони. А и да не беше тя, мястото бе съвсем подходящо да обявя, че сме прехвърлили границата. Майсир беше зад нас. Достигнали бяхме Пограничните земи, отдавна присвоени от Нуманция.
Закънтяха радостни викове и заповядах допълнителна дажба от негаретското зърно — смилахме го и го разбърквахме с вряла вода.
Смълчаните планински подножия се издигаха над нас.
Изкачването продължаваше безкрайно. Отново затънахме в снегове, но това не ни притесняваше много, защото снегът означаваше, че сме по-далече от Майсир и по-близо до родината.
Започна буря и намерихме подслон в една клисура за… ден? Седмица. Времето нищо не значеше в околната сивота. Измършавелите негаретски коне не можеха да продължат, заклахме ги и ги насякохме. Повечето месо замразихме, но разреших да си направим голям пир.
Скоро щеше да ни остане само студът и споменът за този пир щеше да ни сгрява.
Бурята затихна и продължихме нагоре.
Сгрявахме вода в канчета и паници, разбърквахме я със смляното зърно и ядяхме в движение. Пътят се стесни, с високи канари от едната страна и зейнала пропаст от другата. Отново започнаха да умират хора, най-вече от студ или от глупаво падане, което нямаше да ги сполети, ако имаха достатъчно сила.
Понякога, докато се мъчеха да се хванат за нещо, ръцете се вкопчваха в нечий крак и в бялата бездна с писък политаха двама.
Стигнахме превала, заслизахме и отново се изпълнихме с надежда. Бях по-щастлив от всички, защото на тръгване бях сигурен, че нито един войник няма да се справи с прехода. Сбъркал бях и се заклех никога да не забравя този триумф на духа. Хората, водени както трябва или водени от собствените си воля и сърце, могат да щурмуват и небесата.
Денят минаваше просто. Събуждаш се разтреперан от полусъня, в който си изкарал мразовитата нощ. Оглеждаш се дано някой наоколо да е намерил достатъчно дърва за огън, за да можеш да си стопиш снежна вода за „чай“. Вдигаш торбата и оръжието си и отново започваш тътренето, един крак пред другия, все напред и напред, всмукваш въздуха и не се оставяш да паднеш, още една стъпка и още една, и още една. Когато малко преди да се стъмни сержантът изреве за спиране, ядеш каквито там трохи са останали на теб и другарите ти, или каквото се раздаде. Опитваш се да намериш заслон против вятъра, близо до някой огън, ако си късметлия, разпъваш каквото имаш — одеяло или платнище — и потъваш в пълната с кошмари дрямка. Събуждаш се от нечий ритник, че ти е време за наряд или да поддържаш огъня, и се молиш да се съмне. И така — всеки ден, безкрай.
По този гибелен път имах време да поразровя миналото и след това да направя нещо, в което никак не се чувствах уверен: да помисля. Да помисля кой съм и
