Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 298

— Причината да ви повиша не е, че ви мисля за герои. Йонджи ми обясни за какво става въпрос. Знам, че сте крадци, мошеници и убийци. Харесвам командира ви. И съм адски горд, че се опита да ме тренира да бъда като вас.

Изчаках, докато смехът им затихне.

— Повишавам ви не защото сте добри, а просто защото още сте живи. Сега искам да помогнете на другите също да оцелеят. Но ще има една промяна. Вече няма да се грижите само за собствените си въшливи задници. Всеки от вас ще има поне едно отделение, може би повече. Ако не ви харесва, пука ми за вас. Вървете да видите как може да ви използва другата страна.

Последва още по-гръмък смях, защото разузнавачите ни бяха все изпечени разбойници и убийци и дори нямаше да имат милост.

— Всички докладвайте на домин Биканер в Седемнадесети за новия си пост.

В края на деня се събрахме, строени в новите формации.

— Добре — извиках пресипнало. — Вече почти приличате отново на войници — бяха брадясали и дрипави и воняха отдалече, но държаха оръжията си в готовност и бях уверен, че не са забравили как се борави с тях. — Вижте отново човека вляво от вас. Вече знаете името му. Другари сте в строя, все едно дали ви харесва, или не. И първата ми заповед е да се погрижите човекът до вас да оцелее, за да види Нуманция. Защото ако не остане жив, най-вероятно и вие няма да останете. Край вече с „аз да отърва кожата, а другото копеле да се гърчи“.

— В тази клоака всички сме заедно и всички ще се измъкнем от нея заедно — продължих. — Отново сме армия и отново сме воини. Край на тътрузенето и всеки лайнян майсирец да прави с нас каквото си ще. Отсега нататък ще ги бием, ако ни намерят, и ще ги накараме да съжалят, че изобщо са тръгнали по дирята ни. Познавате ме добре и знаете как им разбивах мутрите всеки път, когато ни удареха. Ако ни намерят сега, ще направим същото. Ще им потрошим пръстите и да ходят някъде другаде, да си търсят по-лесна плячка.

Замълчах и огледах редиците.

— Дотук с приказките. Сега — да започваме разходката.

Все още жадувах за смърт и забвение. Но още не. Първо трябваше да се опитам да прехвърля непроходимите планини. Най-вероятно щях да се проваля и всички щяхме да измрем — не вярвах, че хиляда войници могат да се справят по пътеката на контрабандистите.

Но нямаше да позволя да ме убият. По зла ирония усетих, че неволно се моля, празни думи, но все пак ги изричах наум, молитви към Вачан, моя бог-маймуна на мъдростта, и към Танис, молех ги за дара на живота.

На два пъти се бях вричал във вярност на Сайонджи, след като Тенедос ме върна от огъня и след смъртта на Алегрия, а сега се опитвах упорито да се отрека от клетвите си.

Богинята едва ли ме смяташе за луд фанатик, помислих си и ме досмеша. Смехът ме накара да се почувствам малко по-жив и да се измъкна от скръбта, в която се бях загърнал.

Спомних си отново за прорицанието на онзи магьосник при раждането ми и се помолих: достатъчно ме изтерза тигърът, мой ред е пак да го яхна и дано да продължи нишката на живота ми. Поне още малко.