Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 26

Не знаех за такива, а и да бях научил, сигурно щях да заповядам да ги зазидат.

— Жалко — въздъхна той. — Щеше да е добре да имаме нещо като тайна бърлога за териерите ми — и за плъховете, които ще събираме, по тяхно желание или под наш натиск — да влизат и излизат по всяко време, без да ги забележат.

Попита ме дали имам „Тихо кътче“. Ясновидката Синаит беше хвърлила заклинание в кабинета ми още с пристигането ни, за да не може никой магьосник да подслуша заседанията ми.

— Добре — каза Кутулу. — Тогава да отидем там. Трябва да ви задам няколко въпроса.

Заизкачвахме се по широкото стълбище до етажа с кабинета ми. Някъде по средата той ме докосна по лакътя и каза много смутено:

— О! Колко грубо се държа понякога. Радвам се, че ви виждам, приятелю.

Изгледах го малко объркан. Беше ми казал същото, когато спасих живота му в сблъсъка с демона на товиетите — че съм му приятел; но никога повече не бе използвал тази дума. Бях смутен също колкото Кутулу, просто защото не знаех какво точно означава „приятел“ за него. Измърморих едно „благодаря“ и се опитах да се пошегувам — казах му, че като види бъркотията в Кальо, сигурно ще си промени отношението.

— Не — отвърна той. — Казвам го сериозно. Зная, че съм с един от двамата души, на които вярвам абсолютно — другият беше онзи, когото бе приел за свой бог — императорът.

— Радвам се, че съм далече от столицата — продължи той. — Напоследък Никиас не ми харесва много.

— Защо?

— Императорът е като мед, а мухите, които бръмчат около него, са много, мъчат се да изсмучат колкото може повече и да оцапат всичко, до което се докоснат. Понякога се боя, че императорът отделя твърде много внимание на такива хора и недостатъчно на онези, които го подкрепиха, докато беше изложен на риск.

Успях да прикрия изненадата си — изобщо не бях допускал, че Кутулу може да отправи и най-малката критика към император Тенедос, дори и толкова умерено изразена.

— Сигурен съм, че императорът знае какви са. Не забравяйте, че също като вас, и той разполага с някои доста съмнителни инструменти, за да направи каквото трябва.

Кутулу ме изгледа продължително и кимна.

— Дано да сте прав. Разбира се. Трябва да сте прав. Изобщо не биваше да се усъмнявам — усмивката стоеше неестествено на лицето му. — Както казах, с вас наистина сме приятели. Хайде, да си свършим работата.

В кабинета си поставих два стола до масата, около която беше направено „Тихото кътче“, и му казах, че може да говори свободно.

— Някои от нещата, които ще ви кажа, са от императора. Но ще имам и други въпроси към вас.

— На които трябва да отговоря правилно, иначе ме очаква съд.

— Какво? — попита Кутулу, вече съвсем озадачен.

— Извинете. Опитах се да се пошегувам. Зададохте този въпрос все едно, че ме разпитвате.

— О! Съжалявам. Боя се, че твърде много съм се съсредоточил върху непосредствената си работа.