Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 218

Двамата с Кимея след месец ще се женим. Тя се кълне, че е бременна. Решила е да кръсти бебето Девра, ако е момиче; или, както аз обещах преди години, Ателни, ако е момче, на командира на моите Червени пики, който толкова храбро загина в Майсир.

Има обаче други проблеми.

Страната ми е в руини. Откакто двамата с Тенедос се върнахме от Кайт, Нуманция преживява само смърт и разруха. Цяло поколение или повече ще е нужно, докато разкъсаната от войни и бунтове страна се съвземе, а дори и тогава цели райони ще останат безлюдни и пусти.

Но поне най-сетне имаме мир, достатъчно зърно и вода, а ясновидците предричат хубаво време и топла пролет.

Нуманция все пак ще се съвземе.

Кимея и другите чародеи успяха да запалят отново газовите находища на Никиас и той отново е Градът на светлините. Нуманция все пак съществува и поредната легенда потъва в прахта.

Има и други проблеми.

Първият са товиетите. Никой не знае какво ще направят — дали ще помогнат на страната си да се възроди в замяна на участие във властта, или отново ще потънат в мрак, ще се върнат към убийствата и кражбите, към старото си мислене, че само те имат право да властват, и компромис няма да има.

Най-тежкият проблем за Нуманция беше властта.

Казано просто, такава няма. И нищо не се предлага.

Никой не желае да се върнем към колебливата Власт на Десетимата или към продажния Велик съвет.

Може би всяко селце, всеки град, всяка провинция трябва да издигне достойни водачи, мъже, а защо не и жени, хора от простолюдието, както и благородници, които да са отговорни към хората, които са ги избрали, и да не се превърнат в кървави тирани.

Не знам как точно би могло да се състави такова управление, а и никой друг не знае, дори товиетите.

И като че ли се налага само един популярен избор:

Аз да бъда провъзгласен за крал на Нуманция.

Потръпвам при тази мисъл. Видял съм какво става с хора, които сядат на трона, когато златният венец увенчае челото им.

Има и по-лоши неща от колебливата и некомпетентна Власт на Десетимата.

Съществува потисничеството на монарсите, злото, което те с радост налагат, с радост се хвърлят в него.

Помня крал Байран и колко малко се грижеше за народа си, за поданиците си, велики и нищожни. Помня как се възползваше от съществуването на ордена на дарлиадите, чисто заробване на жени под красиво име. Помня как ми заповяда да убия своя приятел и верен слуга Карджан, човек, който не ми беше направил нищо лошо, само за да изпита едно заклинание. Помня и други срамни престъпления, които неговите предшественици бяха извършили над народа на Майсир.

Помня Лайш Тенедос, някогашния ми най-близък приятел, човека, който искаше да управлява мъдро и добре, човека, комуто служех с гордост. Колко бързо се беше променил. А дали изобщо се беше променял? Дали неговата благонамереност, преди да го короновам, не беше преструвка и безумният демон не го бе обладавал винаги? Това ли го беше привлякло към трона, вместо да си остане кротък преуспяващ островен чародей?