Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 216

Изсмя се и смехът му отекна, после секна изведнъж.

— Дотук с игрите. Стига шегички. Създанието ми зове да го насоча какво да разруши и нямам повече време за теб.

— Сбогом, Дамастес а̀ Симабю — викна той. — Приеми ориста си и се надявай Сайонджи да те дари с друг живот, преди да съм готов да завладея и нейното кралство.

И присви очи, готов да замахне.

Отскочих назад и за миг го разсеях.

— Не умираш лесно — изръмжа той и запристъпва към мен, с ловката стъпка на опитен фехтовач.

Напрегна мускули и в този миг се чу женски глас:

Лирн, дав, махийл, наст. Ф’рен, ленп асвара аст. Г’лет! Хайде, Дамастес! Сега!

Стаята около мен се промени, изведнъж отново стана просто стая, трептящият въздух застина и пред мен вече имаше само една фигура.

За миг Тенедос не разбра какво става, после замахнах и той се дръпна назад, и изрева от болка, и кръвта потече пурпурна от хълбока му.

Тенедос вдигна меча си, стоманата изсъска във въздуха, скочих напред и мечът ми го прониза в рамото. Той приклекна, острието изсвистя към краката ми и ме перна в коляното.

Той се надигна и замахна, но вече се бях отдръпнал, бях встрани от него, прободох го с все сила и мечът ми излезе през гърба му.

Тялото му се вцепени, лицето му пребледня, сгърчено от болка, от омраза и страх, и устата му се отвори, за да ме прокълне, но не излезе нищо, и той се отпусна.

Изтръгнах меча и Тенедос се свлече на пода.

Чу се писък — не, беше нещо много по-ужасно от писък, беше отчаян вой, сякаш се раздра самата тъкан на този свят, и земята под нозете ми се разтърси. А може би просто умът ми ми каза, че точно това трябва да стане, когато умре най-могъщият от всички магьосници.

Тенедос лежеше на една страна, съвсем застинал, но не можех да съм сигурен. Изритах го по гръб, извадих камата на Йонджи и забих нагоре под гръдния кош, в сърцето му.

Очите му бяха празни, мъртви, но помнех как веднъж бе излъгал за смъртта си. Без глава нямаше да има съмнения.

Но преди да нанеса удара, въздухът около мен се сгъсти, чух плющене на криле и отстъпих назад.

Вече не знам дали вярвам в богове, поне във формата, в която ги почитаме.

Но това, което видях, беше съвсем истинско. Във въздуха, макар и само за миг, висеше женско лице и рамене, с безумно развята, разрошена коса и жадно блеснали очи. Не можах да видя голите й гърди, но на шията й имаше наниз. Наниз от черепи.

Може би беше халюцинация, а може би — не.

После образът на Сайонджи се стопи и изчезна.

Тялото на Тенедос лежеше вкочанено. Този път наистина си беше отишъл и връщане нямаше да има. Повече предпазливост не беше нужна.

Видях Кимея, свита на прага. Надигна се бавно и изпъшка:

— Този проклет от боговете камък ми изкара дъха.

Скочих към нея и я прегърнах. Искаше ми се да я прекърша в радостта си, но се овладях, запрегръщах я нежно, усещах как животът се връща в мен.

Прегръщах я и се вслушвах. Градът отвън беше притихнал. Ужасният грохот, трясъците и гневът на демона си бяха отишли.

Създанието сигурно беше изчезнало със смъртта на своя господар, разбрало, че сключената сделка така и няма да се изпълни. Надявам се, че смъртта на Тенедос е унищожила и него, но не знам какво властва над живота на демоните.