Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 217

Кимея ме увери, че може да стои права и сама, тъй че коленичих до Свалбард. Очите му бавно се отвориха, ококориха се, той скочи бързо на крака и сграбчи меча си. После видя тялото на Тенедос и без да казва нищо, затъкна оръжието в ножницата.

Погледнах тялото на Кутулу. Странната усмивка от последните дни все още беше на лицето му. Дано Сайонджи да го бе дарила с това да разбере, че някогашният му господар най-сетне е срещнал съдбата си.

Двамата с Кимея излязохме навън, на моста. Долу под нас, на двора, трима души с дрипави униформи моите щурмоваци — отдъхваха, подпрени на мечовете си. Другите, които бях взел със себе си, лежаха мъртви или ранени около тях. Чудовищните стражи, с които бяха останали да се бият, бяха изчезнали и каменните плочи бяха затрупани с тела на мъже, жени и деца. Още една от злините на Тенедос бе изчезнала с неговата смърт.

Един от оцелелите беше Йонджи. Видя ме и извика:

— Симабюецо! Мисля, че свърши!

И наистина беше свършило.

Най-сетне кървавото царстване на краля-маг, на краля-демон, беше свършило.

26.

Може би начало

Но нищо никога не свършва чистичко и подредено, освен в приключенските романи.

Повечето от армията на Тенедос се предадоха или просто избягаха, хвърлиха си униформите кой където види и се сляха с градската тълпа. Срещаха се все още упорити бойци и се наложи да ги издирим и избием.

Годжам, магьосника на Тенедос, така и не го намерихме и се надяваме, че е умрял със своя господар или че демонът го е взел със себе си.

Трерис се кри няколко дни, после се опита да избяга през нощта, макар че никой не знае къде се е канил да иде. Слязъл на един от пристаните на Латейн вероятно с надеждата да наеме лодка и да се прехвърли на другия бряг. Бил предрешен.

Но някой очевидно го е познал — защото на заранта намериха тялото му проснато на стъпалата за къпане, голо и с жълто копринено въже на врата.

Колкото до останалите от нас:

Как ли не умолявахме Линърджис да остане главнокомандващ. Той обаче отказа, защото дюкяните му имали нужда от него, а той имал нужда от жена си, Гулана. Така кроткият човечец, толкова добре служил на своята страна, се оттегли и се върна в малкото градче, от което беше дошъл.

Синаит наистина беше загинала в битката с демона. Изгорихме я с почести — кладата й сигурно се виждаше от цели левги. Дълго ще се почита светлата й памет.

Имаше и друго, по-тъжно погребение, за Кутулу — Змията, която никога не спи. Кладата беше малка и церемонията се проведе в малкото гробище край двореца. За разлика от хилядите, присъствали на погребението на Синаит, освен жреца тук бяхме само четирима: Кимея, моя милост и Бридеи д’Кеу — красива, макар и малко скучна светска дама, чиято връзка с Кутулу бе продължила може би нощ, може би повече. Никой не знае.

Четвъртият скърбящ беше една съвсем простовата на външност женица, скромно облечена, нито богато, нито бедно, чиято възраст бе невъзможно да се отгатне. Стоеше малко встрани, докато жрецът редеше траурната молитва, и лицето й беше кротко и спокойно. Остана, докато не угасна и последният въглен на кладата, без да проговори на никого. Коя бе тя — жена, любовница, сестра, вероятно дори майката на Кутулу — никой не знае и така дребничкият мъж отнесе със себе си на Колелото своята последна загадка.