Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 192

Изборът на „врагове“ беше добър — старите барони рядко се вясваха в Никиас, с което е по-лесно да се изпитва презрение към врага; при това имаха стара традиция да се смятат не само за хора над закона, но и да налагат свой закон в огромните си имения, нещо, което за много от тях беше доста близо до истината.

Гвардията на мира — армията на Нуманция — била разбрала за заговора в последната минута и щурмувала двореца, за да спаси Великите съветници.

За жалост закъснели и само аз съм бил успял да се спася от злите барони. Армията наложила сурово наказание на заговорниците. Тъй като измяната им била очевидна, не бил нужен никакъв съд, а и освен това „праведният гняв на армията“ избухнал, така че не били взети пленници.

Объркващо беше само как все пак съм успял да се измъкна от злите благородници и защо съм избягал от Никиас, вместо да се присъединя към силите на Трерис и да възстановим реда заедно.

След няколко дни се появиха черните клюки и прокламациите бавно започнаха да ги налагат. Не съм бил избягал; всъщност аз съм бил водачът на целия заговор, нали самият аз съм един от тези провинциални барони — и страхливо съм изоставил съзаклятниците си, за да си спася кожата при дрипавите бунтовници.

Ако не бил Трерис, нов деспот щял да завземе Никиас и Нуманция, най-злият от злите, Дамастес а̀ Симабю, чудовището, чиито престъпления са безброй, от това, че предал императора си на майсирците, че убил висши офицери от армията на Нуманция — предположих, че се има предвид убиването на Ерни, когато избягах от затвора си; че съм се съюзил с почитащите демон товиети и най-черните магьосници, за да заграбя властта и да дам на бароните свободата да стъпчат страната под желязната си пета. Един пропуск ми се стори доста интересен: изобщо не се споменаваше, че Трерис, приел вече титлата армейски генерал, е имал нещо общо с марионетното майсирско управление на Барту и Скопас.

— Да не би да си въобразяват, че нуманцийците са чак такива идиоти? — изръмжах възмутено.

— Точно това си мислят — съгласи се Йонджи. — Майсирците вече се разкараха и понеже доста никиасци им сътрудничеха, миналото трябва не да се забрави, а да се пренапише колкото може по-скоро, за да стане поносимо за небцето. Свинете по улиците ще изгълтат тази помия, без дори да се задавят.

— Не бъди толкова сигурен — каза Кимея. — Йонджи, ти все пак си благородник, макар и от планините, тъй че не знаеш какво мисли народът. Не смяташ ли например, че товиетите няма да забравят?

— Не смятам, че на Трерис му пука — отвърна й той. — Бас слагам, че той и офицерите му смятат, че товиетите са твърде малка група, за да им създават грижи. След като „народът“ е зад него, какво друго му трябва?

— Доста късмет — намеси се Линърджис. — Защото сега трябва да се справи и с Тенедос. Което ни довежда до един хубав въпрос, Дамастес. Какво ще правим сега?

— Мисля засега да забравя за Трерис. Ще го оставя да се крие в Никиас. Мисля, че трябва да се обърнем на юг и да се подготвим да посрещнем Тенедос. Той е по-опасният враг. След като го победим, ще се заемем и с Трерис.