Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 190

— Пуснеш ли го, ще те убия! — ревнах отдолу и той закима вдървено и стисна покривката до гърдите си, все едно че беше най-скъпата вещ в живота му. — Вържи я за перилото!

Той уви непохватно края на покривката около перилото, върза го и Йонджи бързо се изкатери горе.

Към мен идваха четирима. Дръпнах се на една страна, за да си преградят пътя един на друг. Счепках се за миг с единия, смъкнах се на коляно и го промуших с меча си в бедрото. Той изрева, отскочи встрани и замахнах към корема на друг, мечът ми се заби до дръжката. Той залитна настрани, рухна и оръжието се изплъзна от ръката ми. Третият замахна да ме посече, влязох в гарда му, главата ми се натресе в лицето му, камата на Йонджи се озова в ръката ми и прерязах гърлото му. Четвъртият се дръпна назад за удар и Свалбард го прониза в гърба — мечът му го прободе точно в сърцето.

Измъкнах оръжието си от мъртвия, огледах се за друг нападател и видях, че един се боричка със Скопас. Скопас го беше стиснал за врата и го душеше. Колкото и да изглеждаше мекушав, имаше сила като на младеж и лицето на войника беше посиняло. Той вдигна ръце, стовари ги върху хватката на Скопас и докато тичах към тях, ножът му прониза гърдите на съветника.

Скопас изскимтя като изритано псе, стисна дръжката на ножа, бавно започна да се свлича, като кукла, чиито конци внезапно са пуснали, и падна. Посякох убиеца му.

В залата имаше шепа войници, но всички изглеждаха не по-малко объркани от придворните.

— Бързо горе! — изрева Йонджи. Видях как Кимея се прекатери през перилото и затичах, като прибирах меча в ножницата. Свалбард ме догони точно когато започнах да се катеря, награби увисналия ми крак, тласна ме нагоре и изхвърчах; Йонджи ме докопа и ме доиздърпа.

Един войник тичаше към Свалбард и тъкмо замахваше с меча си да го посече. Хвърлих една от железните топки в лицето му, черепът му изпращя и той падна и прекатури един стол.

Свалбард прибра меча си, издърпа се по покривката колкото можеше и успях някак да го доизтегля на балкона. Оркестърът продължаваше да свири — всички музиканти бяха вперили очи в нотните си листове и се мъчеха да не поглеждат четиримата плувнали в кръв между тях.

— След мен! — извиках и хукнах през вратата и по дългия коридор към отсека за слугите. Дворецът беше планиран много грижливо, тъй че благородничеството да вижда колкото може по-рядко хорицата, които правеха живота му по-лек, и се надявах, че това ще улесни бягството ни.

Познавах добре заплетения му лабиринт, защото преди години имах една-единствена грижа — да не би някой да успее да се промъкне и да нападне императора. Много дни бях обикалял из двореца с шамбелана, за да науча всичките му проходи и проходчета.

Натъкнахме се само на трима войници, убихме ги, без да ни мигне окото, и забързахме към изхода. Загубихме се само два пъти.

Колкото повече се приближавахме до изхода, толкова повече слуги срещахме — някои бяха награбили оръжия, готови да се бранят от войниците на Трерис, без да знаят, че господарите им са мъртви. Други искаха само да избягат. Трети бяха съвсем стъписани и обикаляха объркани. Някои бяха понесли метли, свещници, дори вази с цветя.