Читать «Шутът на кралицата» онлайн - страница 336

Пътувах към Хамптън Корт, за първи път настанила Дани на допълнително седло зад мен. Той беше достатъчно голям и достатъчно силен, за да язди с преметнати отстрани крака и да се държи здраво за кръста ми по време на краткото пътуване. Още беше ням, но раната беше зарасла и той беше спокоен и усмихнат както винаги. По силата, с която стискаше кръста ми, се досещах, че се вълнува от пътуването и от това, че яздеше истински за първи път. Конят беше кротък и спокоен и ние бавно се движехме редом с носилката на кралицата надолу по влажните, мръсни пътеки между нивите, където хората се опитваха да приберат мократа реколта от ръж.

Дани се оглеждаше наоколо, без да пропусне и миг от това — първата му истинска езда. Махаше на хората на полето, махаше на селяните, които стояха на праговете си, за да ни гледат, докато минавахме край тях. Помислих си колко много говореше за състоянието на страната това, че нито една жена не отвръщаше на помахването на едно малко момче, само защото то пътуваше в свитата на кралицата. Селата, също градовете, се бяха обърнали срещу Мери и нямаше да й простят.

Тя пътуваше със спуснати завеси на носилката, в полюляваща се тъмнина, а когато стигнахме до Хамптън Корт, отиде право в покоите си и нареди да затворят капаците на прозорците, така че отново беше потопена в здрач.

Дани и аз влязохме в двора с конюшните и един коняр ми помогна да сляза от седлото. Обърнах се и протегнах ръка към Дани. За миг си помислих, че ще се вкопчи и ще настоява да остане върху коня.

— Искаш ли да погалиш коня? — изкуших го.

Лицето му светна веднага и той протегна към мен малките си ръчички и тромаво се смъкна долу. Приближих го до шията на коня и го оставих да погали топлата благоуханна кожа. Конят, красиво доресто животно с едър кокал, обърна глава да го погледне. Дани, съвсем мъничък, и конят, много едър, се втренчиха един в друг, напълно омаяни един от друг, а после Дани издаде дълбока въздишка на наслада и каза:

— Хубаво.

Беше толкова естествено и непринудено, та за миг не осъзнах, че беше казал нещо: а когато все пак осъзнах, едва се осмелих да си поема дъх, за да не му попреча да проговори отново.

— Той наистина беше добър кон, нали? — казах престорено небрежно. — Ще го яздим ли отново утре?

Дани премести поглед от коня към мен.

— Да-а — каза той решително.

Притиснах го към себе си и целунах копринената му косица.

— Тогава ще го направим — казах нежно. — А сега ще го оставим да си легне.

Краката ми бяха омекнали и се подгъваха, докато се отдалечавахме от конюшните: Дани вървеше до мен, като посягаше с малката си ръчичка да хване моята. Почувствах, че се усмихвам, макар че по бузите ми се стичаха сълзи. Дани щеше да проговори, Дани щеше да порасне като нормално дете. Бях го спасила от смърт в Кале, и го бях върнала към живот в Англия. Бях оправдала доверието на майка му, и може би някой ден щях да мога да кажа на баща му, че съм опазила сина му от любов към него, и от любов към детето. Струваше ми се прекрасно, че първата му дума беше „хубаво“. Може би това беше прозрение. Може би животът щеше да е хубав за моя син Дани.