Читать «Шутът на кралицата» онлайн - страница 334

Поех си дъх, събрах смелост и започнах без колебание:

— Името ми беше Хана Верде. Пристигнах от Испания с баща си, когато бях дете. Погледнете цвета на кожата ми, вижте очите ми. Аз съм една от Народа. — Обърнах глава и прокарах пръст надолу по носа си. — Виждате ли? Това е моето дете, моят син, той е на две години и се нуждае от помощта ви.

Мъжът ме гледаше така, сякаш се канеше да отрече всичко.

— Не познавам семейството ви — каза той предпазливо. — Не знам какво разбирате под „Народа“.

— Фамилията на баща ми беше Верде в Арагон — казах. — Ние сме стара еврейска фамилия, но сме променили името си толкова отдавна, че не знам какво трябва да е било. Братовчедите ми са семейство Гастон в Париж. Сега съпругът ми е приел името Карпентър, но произхожда от фамилията Д’Израели. Той е в Кале — млъкнах за миг, когато открих, че гласът ми потрепери леко, щом изрекох името му. — Беше в Кале, когато превзеха града. Мисля, че сега е в плен. Нямам скорошни вести от него. Това е синът му. Не е говорил, откакто напуснахме Кале: мисля, че се страхува. Но той е син на Даниел д’Израели, и се нуждае от рожденото си право.

— Разбирам ви — каза той тихо. — Можете ли да ми дадете някакво доказателство за принадлежността си към еврейската раса, и за вашата искреност?

Прошепнах много тихо:

— Когато баща ми почина, обърнахме лицето му към стената и изрекохме: „Да се възвиши и освети Великото Име, в света, който е създал по волята своя, ще въведе царството Си, през живота ви и дните ви и дните на целия Израилев Дом, скоро и в близко време, Амен!“

Мъжът затвори очи и каза.

— Амен. — А после ги отвори отново. — Какво искаш от мен, Хана д’Израели?

— Синът ми не говори — казах.

— Ням ли е?

— Видя дойката си да умира в Кале. От този ден насам не е говорил.

Той кимна и взе Даниел на коляното си. Много внимателно докосна лицето му, ушите, очите. Спомних си как съпругът ми усвояваше умението да се грижи за децата на други хора, и се запитах дали някога щеше отново да види собствения си син, и дали можех да науча това дете да казва името на баща си.

— Не виждам физическа причина той да не говори — каза лекарят.

Кимнах.

— Може да се смее, и да издава звуци. Но не казва думи.

— Искате ли да го обрежа? — попита той много тихо. — Това ще го бележи за цял живот. Тогава ще могат да го разпознаят като евреин. Той ще познае себе си като евреин.

— Сега пазя вярата в сърцето си — казах с глас, малко по-силен от шепот. — Когато бях млада, не мислех за нищо, не знаех нищо. Само тъгувах за майка си. Сега, когато съм по-възрастна и имам собствено дете, знам, че съществува нещо повече от връзката между една майка и нейното дете. Съществува Народът и нашата вяра. Нашето малко семейство живее в пределите на нашия род. И това продължава. Независимо дали баща му е жив или мъртъв, независимо дали аз съм жива или мъртва, Народът продължава да съществува. Макар да изгубих баща си и майка си, а сега и съпруга си, аз почитам Народа, знам, че има Бог, знам, че Неговото име е Елоим. Все още знам, че има вяра. И Даниел е част от това. Не мога да му го откажа. Не е редно.