Читать «Шутът на кралицата» онлайн - страница 13

— Мисля, че ще създадете неприятности на млада жена, която не се облича като момче.

При тези думи той се разсмя високо:

— Дано даде Бог това да е истинско прозрение — каза той. — Но аз никога не се боя от неприятности с момичетата, бащите им са тези, които ме изпълват с ужас.

Не можах да се сдържа и се усмихнах в отговор. В начина, по който играеха очите му, когато се смееше, имаше нещо, от което и на мен ми се приискваше да се засмея, което ме караше да искам да кажа нещо изключително остроумно и зряло, така че той да ме погледне и да ме види не като дете, а като млада жена.

— А случвало ли се е някога да предскажеш бъдещето и предсказанието ти да се сбъдне? — попита той, станал внезапно сериозен.

Самият въпрос беше опасен в тази страна, в която всички се дебнеха за магьосничество.

— Нямам такива сили — казах бързо.

— Но възможно ли е да виждаш бъдещето, без да използваш такива сили? На някои от нас е дадено като свята дарба, да знаят какво може да се случи. Моят приятел, мистър Дий, вярва, че ангели направляват пътя на човечеството и понякога могат да ни предупредят да се предпазим от греха, точно както разположението на звездите може да покаже на човек каква може да е съдбата му.

При тези опасни приказки поклатих тъпо глава, твърдо решена да не му отговарям.

Той изглеждаше замислен:

— Можеш ли да танцуваш или да свириш на някакъв инструмент? Да научиш роля в поетична драма и да си казваш репликите?

— Не много добре — казах неуслужливо.

Той се засмя на неохотата ми.

— Е, ще видим, госпожице-момче. Ще видим какво можеш да правиш.

Направих лекия си момчешки поклон и внимавах да не кажа нищо повече.

На другия ден, понесла пакет с книги и внимателно навит свитък с ръкопис, тръгнах през града, покрай Темпъл Бар и покрай зелените поля на Ковънт Гардън, към двореца Уайтхол. Беше студено, сипеше се суграшица, която ме принуждаваше да вървя със сведена глава и да смъкна шапката си ниско над ушите. Вятърът откъм реката беше толкова леденостуден, сякаш идваше право от степите на Русия: той ме отвя нагоре по Кингс Стрийт, чак до самите порти на двореца Уайтхол.

Никога преди не бях влизала в кралски дворец, и си мислех, че просто ще предам книгите на стражите пред портата, но когато им показах бележката, която лорд Робърт беше надраскал набързо, с фамилния печат на Дъдли с мечката и жезъла в долния край, те ме пропуснаха през портата с поклон, сякаш бях гостуващ принц, и наредиха на един мъж да ме упъти.

Вътре зад портите, дворецът представляваше поредица от вътрешни дворове, всеки заобиколен с красиви сгради, с голяма градина в средата, пълна с ябълкови дървета, беседки и пейки. Войникът от портата ме преведе през първата градина, без да ми даде време да спра и да се вгледам в прекрасно облечените лордове и дами, които играеха на кегли на моравата, загърнати в кожи и кадифе, за да се предпазят от студа. От вътрешната страна на вратата, която други двама войници отвориха със замах, имаше още изтънчени хора в голяма стая, а зад тази голяма стая — друга, а после и трета. Моят водач ме преведе през безброй врати, докато се озовахме в дълъг коридор, и видях Робърт Дъдли в далечния му край. Бях толкова облекчена да го открия, него, единствения човек, когото познавах в целия дворец, че изтичах няколко крачки към него и се провикнах: