Читать «Шутът на кралицата» онлайн - страница 12

— Явно. Е, какво искаш, госпожице-момче?

— Не желая да се омъжвам.

— А как ще се изхранваш?

— Бих искала да имам собствена печатница, и да печатам книги.

— А смяташ ли, че едно момиче, дори красиво момиче в мъжки дрехи, може да се справи без съпруг?

— Сигурна съм, че бих могла — казах. — Вдовицата Уъртинг има магазин отсреща.

— Вдовицата е имала съпруг, който да й осигури състояние, не е трябвало да го припечелва сама.

— Едно момиче може и само да натрупа състояние — казах упорито. — Смятам, че едно момиче може да управлява магазин.

— И какво друго може да управлява едно момиче? — подразни ме той. — Кораб? Армия? Кралство?

— Ще видите жена да управлява кралство, ще видите, че една жена може да управлява кралство по-добре от всеки друг на света преди нея — изстрелях в отговор, а после спрях, когато видях изражението на лицето му. Покрих устата си с ръка. — Не исках да кажа това — прошепнах. — Знам, че една жена трябва винаги да бъде ръководена от баща си или от своя съпруг.

Той ме погледна, сякаш искаше да чуе още.

— Госпожице-момче, мислиш ли, че ще доживея да видя как жена управлява кралство?

— В Испания се е случвало — казах със слаб глас. — Веднъж. Кралица Изабела.

Той кимна и изостави темата, сякаш дърпаше и двама ни назад от ръба на нещо опасно.

— И така, знаеш ли как да стигнеш до двореца Уайтхол, госпожице-момче?

— Да, сър.

— Тогава, след като мистър Дий избере книгите, които иска да види, можеш да ги донесеш там, в моите покои. Ясно ли е?

Кимнах.

— Как върви магазинът на баща ти? — попита той. — Продава ли много книги? Идват ли много клиенти?

— Не много — казах предпазливо. — Но ние сме тук отскоро.

— Значи твоята дарба не го направлява в занятието му?

Поклатих глава:

— Не е дарба. По-скоро е като някаква лудост, както казва той.

— Проговаряш неволно? И виждаш неща, които другите не могат да видят?

— Понякога.

— А какво видя, когато погледна мен?

Гласът му беше много нисък, сякаш искаше да ми подскаже да му отговоря с шепот. Вдигнах очи от ботушите му, от силните му крака и красивата му връхна дреха, към меките гънки на бялата му надиплена яка, към чувствената му уста и наполовина закритите от ресниците му тъмни очи. Той ми се усмихваше, сякаш разбираше, че чувствам бузите, ушите и дори косата си сгорещени, сякаш той бе испанското слънце, огряло върху главата ми.

— Когато ви видях за първи път, си помислих, че ви познавам.

— Отпреди? — попита той.

— От едно бъдно време — казах неловко. — Помислих си, че ще ви познавам в дните, които тепърва предстоят.

— Не и ако си момче! — Той се усмихна леко на похотливата мисъл, скрита в думите му. — Е, какъв ще бъда, когато ще ме познаваш, госпожице-момче? Велик човек ли ще бъда? Дали ще управлявам кралство, докато ти управляваш книжарница?

— Наистина вярвам, че ще бъдете велик човек — казах сковано. Не исках да казвам нищо повече, тези дружелюбни закачки не трябваше да ме залъгват да си мисля, че е безопасно да му се доверя.

— Какво мислиш за мен? — попита той с копринен глас.

Тихо си поех дъх: