Читать «Шутът на кралицата» онлайн - страница 11

— Успокойте се — мило каза младият мъж. — Не сме дошли да ви създаваме неприятности. Този благородник е Джон Дий, моят възпитател. Аз съм Робърт Дъдли. Не трябва да се боите от нас.

Щом чу имената им, баща ми стана още по-неспокоен, както с право можеше да се очаква. Красивият младеж беше син на най-великия човек в страната: лорд Джон Дъдли, протектор на самия крал на Англия. Ако библиотеката на баща ми им се понравеше, тогава можеше да започнем да доставяме книги на краля, който беше начетен и обичаше науките, и щяхме да натрупаме състояние. Но ако намереха книгите ни за противодържавни, богохулни или еретични, тогава можехме да бъдем хвърлени в тъмница или изпратени в ново изгнание, или на смърт.

— Много сте любезен, сър. Да донеса ли книгите си в двореца? Светлината тук е много слаба за четене, няма нужда да се задоволявате с малкия ми магазин…

По-възрастният мъж не ме пускаше. Още държеше брадичката ми и ме гледаше в лицето.

— Имам тълкувания на Библията — продължи бързо баща ми. — Някои много стари на латински и гръцки, а също и книги на други езици. Имам някои рисунки на римски храмове с обяснение на пропорциите им. Имам копие от някои математически таблици за числа, които ми бяха дадени, но, разбира се, не съм достатъчно учен, за да ги разбера. Имам някои рисунки по анатомия от гръцките…

Най-сетне мъжът на име Джон Дий ме пусна.

— Може ли да видя библиотеката ви?

Забелязах нежеланието на баща ми да позволи на този човек да оглежда лавиците и чекмеджетата, на които бе подредена сбирката му. Страхуваше се, че сега, при новото управление, някои от книгите може да са забранени като еретични. Знаех, че книгите с тайна мъдрост на гръцки и староеврейски бяха винаги скрити, зад плъзгащата се задна част на библиотеката. Но дори изложените, онези, които бяха на показ, можеха да ни въвлекат в беда в тези несигурни времена.

— Да ви ги изнеса ли тук?

— Не, ще вляза вътре.

— Разбира се, милорд — предаде се той. — За мен ще бъде чест.

Той влезе пръв във вътрешната стая и Джон Дий го последва. Младият лорд, Робърт Дъдли, се настани на едно от столчетата и ме погледна с интерес.

— Значи си на дванайсет години?

— Да, сър — излъгах бързо, макар всъщност да бях почти на четиринайсет.

— И си девойка, макар и облечена като момче.

— Да, сър.

— Не е ли уговорено да се омъжиш?

— Не веднага, сър.

— Но скоро ще се сгодиш?

— Да, сър.

— И кого ти е избрал баща ти?

— Трябва да се омъжа за един братовчед от семейството на майка ми, когато стана на шестнайсет — отвърнах. — Не ми се иска твърде много.

— Ти си момиче — каза с насмешка той. — Всички млади момичета казват, че не им се иска.

Стрелнах го с поглед, който показваше твърде ясно неприязънта ми.

— Охо! Оскърбих ли те, госпожице-момче?

— Зная какво искам, сър — казах тихо. — И не приличам на другите момичета.