Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 40

Кап, кап, кап.

Пронизала страната ѝ болка я накара бавно да се обърне. Понякога в продължение на часове не си чувстваше краката, пръстите ѝ често изтръпваха. Лягайки по гръб, дочу цвърчене.

Плъхът се бе завърнал. Принцесата не знаеше откъде е дошъл или къде отива, но винаги усещаше, когато той е наблизо. Не можеше да разбере защо се навърта наоколо, след като тя изяждаше храната до шушка. След като изсърбаше супата до капка, Ариста ревниво облизваше паницата, дори понякога гризейки паничката. Но въпреки това плъхът се отбиваше често. Понякога муцунката му докосваше нозете ѝ и ритник го отпращаше настрана. Преди се опитваше да го улови, ала той беше умен и бърз. Сега Ариста бе толкова слаба, че дори не правеше опити.

Чу го да се движи край стената на килията. Носът му леко подуши голите пръсти на краката. Вече нямаше сили да рита, така че го остави да я души. След още няколко вдишвания плъхът я ухапа.

Ариста изпищя. Ритна, но пропусна. Плъхът обаче все пак избяга. Тя потръпна и заплака отчаяно.

— А-рис-та? — запита прегракнало Дигън. — Какво има?

— Ухапа ме плъх — отвърна тя, отново шокирана от хрипкавия си глас.

— Джаспър прави това, ако… — Гаунт се изкашля и изхрачи, сетне заговори отново. — Ако те помисли за умрял или прекалено слаб.

— Джаспър?

— Така го наричам, но също така съм дал имена и на камъните в килията си.

— Аз моите само ги преброих — рече Ариста.

— Двеста тридесет и четири — моментално рече Дигън.

— При мен са двеста двадесет и осем.

— А пукнатите броиш ли?

— Не.

Принцесата лежеше и се вслушваше в собственото си дишане. Усещаше тежестта на ръцете си върху периодично издигащата се гръд. Бе започнала да потъва в пресеклив сън, когато Дигън отново заговори.

— Ариста? Ти наистина ли си вещица? Можеш ли да правиш магии?

— Да — отвърна тя. — Но не тук.

Ариста не очакваше той да ѝ повярва и се съмняваше в магическите си сили, след като толкова дълго време бе откъсната от тях. Стените на затвора бяха покрити с руни. Същата маркировка бе попречила на Есрахаддон да прави заклинания в затвора Гутария, ала нейният престой нямаше да продължи хилядолетие. Руните на Гутария спираха и хода на времето. Стомахът на принцесата напомняше непрекъснато, че тук времето течеше.

Едва след Ратиборската битка Ариста бе започнала да разбира истинската същина на магията, Изкуството, както я наричаше Есрахаддон. Когато докосваше струните на реалността, не усещаше никакви ограничения — само сложност. Ако разполагаше с време, можеше да постигне всичко. Бе убедена, че ако не бяха руните, блокиращи силата ѝ, можеше да разцепи земята и да пръсне замъка.

— Такава ли си родена?

— Научих магия от Есрахаддон.