Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 39

Брястът край прозореца гореше като факла, изпълвайки стаята със светлина. Беше дочула приглушен рев някъде от вътрешността на замъка, усети да се задушава от дима.

Пожар!

Крещейки ужасена, тя се бе свила във въображаемата безопасност на леглото. Момчето я беше сграбчило здраво и я бе придърпало към себе си.

— Замъкът гори. Трябва да се измъкнем — каза той.

Къде е майка ми? Къде са татко и Олрик? И кое е това момче?

Той я бе вдигнал на ръце и бе отърчал извън стаята. Пламъци обвиваха коридора, превърнали го в огнен тунел. Пренасяйки я надолу по стълбите и през няколко врати, юношата се бе олюлял и най-накрая я бе изнесъл на двора. Дробовете на Ариста се бяха изпълнили с хладен нощен въздух, докато тя жадно си поемаше дъх.

Онази нощ баща ѝ не бе в замъка. След като бе разрешил спор между двама пияни приятели, той ги бе съпроводил до дома им. Олрик също го нямаше — двамата с Моувин Пикъринг тайно се бяха измъкнали за нощен лов, както наричаха улова на жаби. Само майката на Ариста не беше успяла да избяга.

Хилфред, спасилото Ариста момче, се бе опитал да спаси и кралицата. След като бе извел принцесата на двора, беше пристъпил обратно сред пламъците, като едва не умря. Месеци след това се възстановяваше от изгарянията, измъчван и от кошмари. Пристъпите му на кашлица бяха тъй силни, че храчеше кръв. А въпреки претърпяната от него агония, Ариста така и не му беше благодарила. Знаеше само, че майка ѝ е мъртва и че от този ден всичко се е променило.

След пожара Ариста се премести в кулата, тъй като тя бе единствената част от замъка, която не миришеше на дим. Баща ѝ нареди оцелялата от пожара мебелировка да бъде пренесена там. Ариста често плачеше пред лебедовото огледало, спомняйки си как майка ѝ си реши косата. Веднъж баща ѝ я бе видял и беше запитал какво не е наред. „Всички четки изгоряха“, бе изтърсила тя. Оттогава кралят започна да ѝ носи нова четка от всяко свое пътуване, всички до една различни. Сега всичко беше изчезнало — четките, баща ѝ, дори тоалетната масичка с огледалото.

Кап, кап, кап.

Ариста се зачуди, дали Марибор не е отсъдил тя да остане сама. Как иначе би могло да се обясни принцеса на двадесет и осем години никога да не е имала кандидат? Дори бедните, грозни рибарски дъщери се справяха по-добре. Може би самотността ѝ си беше по нейна вина, следствие от неприятния ѝ характер. В тъмното резултатът бе ясно видим — никой не я искаше.

Емъри смяташе, че я обича, но така и не я бе опознал. Впечатлен от дръзките ѝ идеи за отвоюването на Ратибор, той бе зашеметен от романтичната визия за благородник, сражаващ се рамо до рамо с обикновените хора. Емъри се бе влюбил в мит. А що се отнасяше до Хилфред, той боготвореше Ариста като своята принцеса. Не личност, а въздигната на пиедестал икона. Поне и двамата бяха умрели, преди да научат истината.

Само Ейдриън бе избегнал заблудата. Ариста беше убедена, че той гледа на нея единствено като на източник на доходи. Вероятно я мразеше, задето тя е привилегирована аристократка, а той е принуден да се бори за прехраната си. Всички простолюдни бяха любезни пред благородниците, но в отсъствието на последните показваха истинските си чувства. Ейдриън вероятно ѝ се присмиваше, смятайки я за твърде отблъскваща дори за нейната собствена класа. Със или без магия, все още си оставаше вещица. Заслужаваше да бъде сама. Заслужаваше да умре. Заслужаваше да изгори.