Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 31

Ейдриън се намръщи.

— Е, не изглежда да напредваме с откриването на килията му.

— Струва ми се, че направих всичко в рамките на възможностите си. Аз съм организатор на сватба, не стражник. Хората стават подозрителни, ако заговоря за затворници.

— Наистина не смятах, че ще е толкова трудно да го открием.

Албърт въздъхна.

— Ще опитам отново — рече той, изправяйки се и пристягайки плащ.

— Почакай малко. Когато пристигнахме, не спомена ли, че набирали нови пазачи?

— Да, очакват огромни тълпи. Защо?

Ейдриън не отговори веднага, взирайки се в пламъка, масажирайки мазолестите си длани.

— Мислех си отново да размахам оръжие в името на короната.

Албърт се усмихна:

— Малко си свръхквалифициран за такава работа.

— Значи няма да имам проблеми да ме изберат.

* * *

Ейдриън си чакаше реда сред слабоватите, гърбави бъдещи войници. Те пристъпваха от крак на крак и духаха в шепи. Редицата се проточваше от главната порта до казармите в градината на двореца. Тъй като беше единственият със собствено оръжие и читаво наметало, Ейдриън се чувстваше не на място. Наложи си да влачи крак и да върви прегърбен.

Снежни преспи се бяха проснали край вътрешните стени на добре почистения двор. Пред казармите бе изкопана дупка, в която гореше огън. Над него стражниците спираха периодично, за да затоплят ръце или изпият чаша гореща напитка. Хлапета сновяха между кладенеца и купчините дърва, носейки съответно кофи или цепеници.

— Име? — запита груб войник, когато Ейдриън влезе в сумрачната казарма и се изправи пред очукано бюро.

Зад бюрото седяха трима мъже с кожени дрехи. Край тях имаше и дребен чиновник, когото Ейдриън бе виждал веднъж в двореца. Противен тип с оплешивяваща глава и оцапани с мастило пръсти, той имаше пред себе си пергамент, перо и мастилница.

— Имаш ли изобщо име? — запита мъжът в средата.

— Балдуин — отвърна Ейдриън. Чиновникът започна да драска по пергамента. Краят на перото му се развяваше като опашката на ядосана катерица.

— Балдуин, а? Къде си се бил?

— Къде ли не.

— Защо не си в имперската армия? Дезертьор ли си?

Ейдриън си позволи да се усмихне. Войникът не се присъедини към жеста му.

— Може да се каже. Напуснах националистите.

Това привлече вниманието на всички край масата, както и на неколцина чакащи. Чиновникът спря да пише и повдигна очи от пергамента си.

— По някаква причина спряха да ми плащат — допълни Ейдриън с вдигане на рамене.

Крайчетата на войнишката уста бяха леко придърпани от усмивка:

— Не си ужасно лоялен, а?

— Напротив… докато ми се плаща.

Войникът се закикоти и погледна към другите. По-възрастният, който седеше от дясната му страна, кимна.

— Впиши го. Не се изисква особена лоялност да се оправиш с тълпата.

Чиновникът отново започна да пише и на Ейдриън бе връчен дървен знак.

— Отнеси това навън и го дай на сержант Милът край огъня. Той ще се погрижи. Име? — провикна се към следващия чакащ, докато Ейдриън отново излизаше сред пронизителната белота.

Заслепен за миг, той премигна. Когато очите му привикнаха, видя страж Луис Гай да влиза през портата, повел петима серети. Двамата мъже се видяха едновременно. Ейдриън не бе срещал Гай от смъртта на Фанън Пикъринг в Далгрен. И макар да се надяваше един ден да се разплати със стража за смъртта на момчето, не можеше да се намери по-неподходящ от сегашния момент.