Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 21

Понякога, когато Амилия се уловеше да върши някаква глупост или когато почервенееше от срам, забелязваше Нимбус да разлива нещо отгоре си или да се спъва в килима. Веднъж дори се затъркаля по продължение на половин стълбище. Дълго време Амилия го смяташе за непохватен, но наскоро започна да подозира, че Нимбус може да е най-ловкият човек, когото някога е срещала.

Бе късно и Амилия крачеше бързо към стаята на императрицата. Отминали бяха дните, когато прекарваше всяка минута в компанията на Модина. Задълженията не ѝ оставяха време, но никога не се оттегляше, без да е посетила императрицата, нейната най-близка приятелка.

Свивайки покрай един ъгъл, тя се сблъска с някого.

— Извинете! — възкликна тя, чувствайки се глупаво за краченето си с наведена глава.

— О, не, милейди — отвърна мъжът. — Аз съм този, който трябва да се извини, че съм застанал като пън. Моля, простете ми.

Амилия не го познаваше, но тези дни в двореца имаше много нови лица. Той беше висок, отметнал назад широките си рамене. Гладко обръснат, стегнато подстриган. По облеклото и маниерите му личеше, че е благородник. Беше облечен добре, но за разлика от много гости за фестивала, одеждите изглеждаха носени.

— Просто съм малко объркан — додаде той, оглеждайки се.

— Загубили ли сте се? — запита тя.

Той кимна.

— В гората и през полето си зная пътя. Мога да определя къде се намирам по луната и звездите, но затворен сред каменни стени съм пълен имбецил.

— Всичко е наред. И аз се губех постоянно преди. Къде отивате?

— Бях отседнал в рицарското крило по молба на моя лорд, но излязох на разходка и не мога да открия обратния път.

— Значи сте войник.

— Да, простете ми. Глупостта ми е безкрайна — той отстъпи назад и се поклони. — Сър Бректън от Чадуик, син на лорд Белстрад, на вашите услуги, милейди.

— О! Вие сте сър Бректън?

Външният вид никога не бе впечатлявал Амилия, но Бректън беше съвършен. Точно каквото би очаквала един рицар да бъде: красив, изтънчен, силен — шеметен, както се бе изразила лейди Женвиев. За пръв път от идването си в двореца ѝ се прииска да беше красива.

— Наистина съм аз. Чували сте за мен, за добро или зло…?

— Добро, със сигурност. Ами че… — тя се улови и спря, усещайки как се изчервява.

Притеснение сгърчи челото му.

— Нима съм сторил нещо, с което да предизвикам неудобството Ви? Ужасно съжалявам, ако…

— Не, не, нищо такова. Просто се държах глупаво. Да си призная, до днес не бях чувала за вас, и тогава…

— Тогава?

— Не ми е удобно — призна тя, чувствайки се още по-объркана от вниманието му.

Изражението на рицаря стана сериозно.

— Милейди, ако някой е опетнил честта ми — или ви е навредил чрез употребата на името ми…

— О, не. Нищо подобно. Просто херцогинята на Рочел каза…

— Да?

Амилия потръпна.

— Каза, че трябвало да ви помоля да носите моя знак в турнира.

— Разбирам — Бректън изглеждаше облекчен. — Съжалявам за разочарованието, което се налага да ви нанеса, но аз не…