Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 19

Бяха достигнали гостните на третия етаж. Очите на Амилия започнаха да се насълзяват.

— Разкажи ми за тях. Моля те, трябва да знам.

— Да видим. Баща ти разшири работилницата си. Получава стотици поръчки от цял Аврин. Занаятчии чак от Гхент идват да се молят да работят като чираци при него, нае дузини. Избраха го в градския съвет. Дори се говори, че на пролет може да го направят кмет.

— Ами майка? — запита с трепереща устна Амилия. — Тя как е?

— Великолепна е, скъпа. Баща ти купи най-красивата къща в града и я изпълни със слуги, с което остави на майка ти много свободно време. Тя организира скромен салон за местните занаятчийски съпруги. Предимно ядат кейк и клюкарстват. Дори и братята ти просперират. Надзирават работниците на баща ти и се оглеждат за съпруги. Тъй че, мила, спокойно може да се каже, че семейството ти се справя много добре.

По лицето на Амилия се стичаха сълзи.

— О, скъпа! Какво не е наред? Уентуърт! — викна тя, тъй като вече бяха наближили нейните покои. Гласът ѝ привлече вниманието на дузина слуги. — Дай ми кърпичката си и незабавно донеси чаша вода!

Херцогинята насочи Амилия да седне на едно канапе, сетне подсуши сълзите ѝ с изненадваща деликатност.

— Съжалявам — тихо каза Амилия. — Просто…

— Глупости! Аз съм тази, която трябва да се извини. Нямах си представа, че тези новини ще те разстроят — Женвиев говореше с майчински глас. Сетне, обръщайки глава към посоката, в която изчезна прислужникът, тя изрева: — Къде е водата?

— Добре съм, наистина — увери я Амилия. — Просто не бях виждала семейството си много отдавна и се страхувах…

Лейди Женвиев се усмихна и прегърна Амилия. Херцогинята зашепна в ухото ѝ:

— Мила, чух да казват, че отвсякъде при семейството ти отивали хора, които ги питали как точно си спасила императрицата. Те отвръщали, че не знаят нищо за това, но с пълна увереност можели да кажат, че си спасила тях.

Тези думи разтърсиха Амилия.

Лейди Женвиев сгъна кърпичката и отново изрева:

— Какво стана с водата?

Когато въпросната пристигна, херцогинята мушна хладната чаша в ръцете на Амилия. Тя отпи, докато едрата жена я галеше по косата.

— Ето, това е по-добре — измърка прасекинята.

— Благодаря.

— Няма за какво, скъпа. Вече в състояние ли си да узнаеш защо те доведох тук?

— Да, така мисля.

Намираха се в приемната на херцогинята, част от четиристайните покои, които Женвиев се бе заела да украси, превръщайки неприветливия каменен склеп в разкошен салон. Дебели вълнени драперии в червено и златно не оставяха и инч непокрита стена. Фасади придаваха широта и пищност на тесните прозорци. Изящно резбована полица украсяваше камината. Дебели меки килими покриваха пода. От старата мебелировка не бе останала и следа. Всичко бе ново. По-очарователно нещо Амилия не бе виждала досега.

Дузина прислужници, до един облечени в златно и алено, възобновиха предните си задължения. Но сред присъстващите в стаята един изпъкваше. Беше висок мъж, издокаран във великолепна премяна от сребърен и златен брокат. На главата си носеше ексцентрична, но елегантна шапка с огромно перо.