Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 18

Лейди Женвиев я отведе покрай пореден ъгъл, този път към северния страничен вход и нагоре по стълбите към третия етаж.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Много е просто, скъпа. От една страна мислят, че заради произхода ти ще е лесно да те унижат. Но същевременно ти не си правила никакви опити да го скриеш, което обезсмисля усилията им. Трудно е да унизиш някого с нещо, от което той не се срамува, не е ли така? Въпреки това трябва да игнорираш всички хапливи подмятания. Може да чуеш обиди по свой адрес, неща като „свинепаска“ и прочие. Което, естествено, ти не си. Трябва да помниш, че си дъщерята на майстор на карети — и то превъзходен при това. Ами че абсолютно всеки с поне малко важност отива при него. Всички искат да се возят в карета, изработена от бащата на Мариборската Избраница.

— Знаеш за баща ми? Семейството ми? Те добре ли са? — Амилия спря тъй рязко, че херцогинята направи още четири крачки, преди да разбере, че крачи сама.

Амилия дълго се бе страхувала, че семейството ѝ е умряло от глад или болест. Бяха имали тъй малко. Две години по-рано беше напуснала дома си, за да намали гладните усти с една, възнамерявайки да изпраща пари вкъщи, но не бе предвидила Едит Мон.

Главната прислужница бе обявила старите дрехи на Амилия за неподходящи, настоявайки слугинята да си плати за новите. Амилия бе принудена да заплати за новото облекло от надницата си. Счупените или нащърбени чинии също се удържаха. А в първите няколко месеца такива имаше много. Едит винаги изнамираше нещо, с което да държи Амилия в безпаричие. Накрая започна да я глобява за неподчинение или лошо поведение, продължавайки да я държи заборчняла.

Как само мразеше Едит. Старото чудовище бе толкова зла, че имаше нощи, в които Амилия заспиваше, желаейки смъртта ѝ. Представяше си как я прегазва карета или как се задавя с кост. Едит вече я нямаше и тя почти съжалила тези си мисли. Обвинена в измяна, Едит Мон бе екзекутирана преди по-малко от седмица — пред задължителното присъствие на целия персонал.

В продължение на две години Амилия не успя да спести и една медна монетка, която да изпрати вкъщи, не бе чула никакви новини за семейството си. Дордето Модина бе стояла в депресивния си унес, регентите бяха сложили целия персонал на замъка под карантина, за да не изтекат слухове за състоянието ѝ. Тогава Амилия представляваше затворничка, също като императрицата. Нямаше смисъл да пише писма. Говореше се, че всички такива биват изгаряни по заповед на регентите. След възстановяването на Модина Амилия бе продължила да пише, но не получи и едничък отговор. Имаше новини за избухнала епидемия недалеч от дома ѝ. Амилия бе захвърлила всякаква надежда да ги види отново — досега.

— Естествено, скъпа. Много повече от добре. Семейството ти се радва на всеобщо възхищение в Тарин дол. От мига, в който императрицата изрече името ти, хората се стичаха към селцето, за да целунат ръката на жената, която ти е дала живот, както и да получат мъдри слова от мъжа, който те е отгледал.