Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 151

Бректън скочи от седлото.

— Бихме могли да направим стълби от дървесни клони и да се покатерим през стените. Или бихме могли да построим таран…

— Нямаме време за това — прекъсна го Ейдриън. — Пълнолуние е. Ройс извършва размяната на Лангдънския мост. Трябва да влезем и да достигнем моста незабавно!

— Всичко това е по ваша вина — изстреля Амилия, тресяща се от гняв. — Ваша и на приятеля ви. Първо се опитвате да убиете сър Бректън, а сега той отвлече Модина.

Бректън пое ръката ѝ.

— Макар да разполагаше със силата да го стори, сър Ейдриън не ме уби. Той не е отговорен за действията на своя другар. Опитва се да ни помогне.

Амилия избърса сълзи и кимна. Не знаеше какво да прави. Не беше военачалник. Само едно обикновено селско девойче, което благородниците скоро щяха да екзекутират. Всичко бе тъй безнадеждно. Ариста беше единствената, която не изглеждаше разочарована.

Принцесата напяваше.

Слязла от коня, тя бе затворила очи и протегнала ръце. Пръстите ѝ описваха деликатни движения из въздуха, а от гърлото ѝ се носеше тиха вибрация. Звукът не приличаше на песен. Нямаше отчетлива мелодия, а с усилването на гласа ѝ въздухът сякаш натежа. Нов напев. Портите ѝ отговориха. Дъските се разтресоха по подобие на настръхнал от студ човек. Пантите се разклатиха, а в стените край тях плъзнаха пукнатини. Ариста спря да напява. Портата спря да се тресе. Сетне, повишавайки рязко глас, тя изрече неразбираема дума, при звука на която портата се пръсна, посипвайки трески по снега.

* * *

Модина опита въжетата около китките си, но движението само накара вървите да се впият по-дълбоко в месата ѝ. Мерик Мариус и още двама, които не разпознаваше, я завлякоха в близък склад. Салдур имаше привилегията да крачи свободно. Постройката бе мрачна, изоставена и силно нуждаеща се от ремонт. Изпочупени прозорци щедро допускаха снега, който лазеше по дъските. Окъсани чували и късове стъкло му правеха компания.

— Отлично, момчето ми, отлично — обърна се Салдур към Мерик, докато друг мъж освобождаваше ръцете му. — Ще изпълня обещанието си да те възнаградя богато. Ти…

— Млъкни — рязко нареди Мерик. — Заведи и двамата горе.

Един от мъжете нарами Модина като чувал с брашно и се заизкачва по стълбите.

— Не разбирам — рече Салдур, докато другият непознат учтиво го подканяше да се изкачи.

— Нещата не са приключили — отговори Мариус. — ДеЛанси е мъртва. Нямаш си представа какво означава това. Везните са уравновесени. Демонът е на свобода.

Продължи да говори, но Модина бе отнесена по-нагоре и гласът му утихна. Мъжът я захвърли в една празна стая на третия етаж. Измъкна връв от джоба си и здраво пристегна глезените ѝ. Сетне се приближи до счупения прозорец и надникна.

По лицето му падна лунна светлина. Той беше нисък здравеняк с груба брада и плосък нос. Носеше тъмна гугла, но очите на Модина се бяха фокусирали върху колана му, от който висяха два кинжала. Той приклекна на едно коляно, оглеждайки улицата.

— Мирувай, малката — промърмори той, — или ще трябва да ти прережа гърлото.