Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 149

Пленниците пристъпиха едновременно с Гуен. Тя носеше тежко вълнено наметало и ботуши, които не ѝ принадлежаха. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба и не можеше да отмести увисналата разчорлена коса или да отпуши уста. Тримата вървяха болезнено бавно.

За Ройс светът се сведе до тримата заложници на моста. Пленниците се разминаха, споглеждайки се само за миг. Вятърът задуха по-силно, развявайки косата ѝ. Сърцето на Ройс щеше да се пръсне, когато тя затича. Вече не се интересуваше за останалите. Салдур можеше да владее и цял Елан. На него му стигаше Гуен. Щяха да идат в Авемпарта — да потеглят още тази нощ. Колата вече бе натоварена с провизии и запрегната със силни коне. Щеше да я отведе там, където никой нямаше да може да я докосне. Най-сетне щеше да има място, което да нарече свой дом — и живот, достоен за живеене. Всяка нощ щеше да спи с Гуен в обятията си, знаейки, че никога няма да я остави. Заедно щяха да се разхождат из полето, без на Ройс да се налага да се оглежда през рамо. Щяха да си имат деца, които той щеше да наблюдава как растат. Щеше да се задоволи да остарее рамо до рамо с Гуен.

Той търчеше към нея. Не помнеше да е заповядал на краката си да се раздвижат, а ето че те го носеха напред. Ройс разтвори ръце, за да я прегърне. Внезапно очите ѝ се разтвориха широко, сетне клепачите се притиснаха мъчително. Тя се вцепени и се изви, когато върхът на стрелата цъфна в предната част на тялото ѝ. Кръвта изплиска Ройс.

Тя падна.

— Гуен! — изрева той.

Строполи се на колене и я обърна, за да могат да се виждат. Около нея бързо се разпростираше локва тъмна кръв, напоила снега. Притисна я в ръцете си, притисна я към себе си и махна косата от лицето ѝ. С треперещи ръце разкъса вървите. Махна запушалката, която бе подгизнала с кръв.

Тя се задави.

— Р-ройс — замъчи се да заговори. — Ройс… любими…

— Тихо — каза ѝ той. — Всичко ще бъде наред. Ще намеря лекар. Ще се погрижа за теб. Ще сключим брак веднага. Никакво чакане. Кълна се!

— Не — тя поклати глава в ръцете му. — Не ми трябва… лекар.

Той обърса кръвта от устните ѝ и повдигна главата ѝ, докато очите ѝ се мъчеха да не изгубят фокус.

Ръката ѝ потръпна, когато тя се опита да докосне лицето му.

— Не плачи — каза тя.

До този момент дори не бе осъзнал това. Сълзите му капеха върху лицето ѝ, примесвайки се с кървавата ивица от ъгълчето на устата ѝ.

Това не може да е истина, крещеше съзнанието му. Ще избягаме заедно. Колата е готова!

Потръпна, сякаш щеше да се разчупи на две.

— Не ме оставяй, Гуен. Обичам те. Моля те, не ме оставяй.

— Всичко е наред, Р-ройс… Не виждаш ли?

— Не, не е. Не е! — гласът му секна. Преглътна мъчително. — Как може да е наред? Ти ме напускаш и това е наред?

Тя се сгърчи в ръцете му. Очите ѝ се затвориха, закашля се отново. Когато клепачите ѝ отново се повдигнаха, гърдите ѝ се бореха за глътка въздух. От гърлото ѝ се изтръгна клокочене.