Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 150

— Това е разклонът в линията на живота ти — успя да каже тя с отслабнал глас, хрипкав шепот. — Достигна го… смъртта на един от най-обичните ти хора. Само дето съм грешала… сбърках. Не е бил Ейдриън… а аз… през цялото време.

— Да — проплака той, целувайки я по челото.

— И какво ти казах за това? Какво казах? Помниш ли?

— Каза… каза, че си щяла да умреш щастлива, ако това било истина.

Тя го изгледа нежно, но очите ѝ започваха да блуждаят.

— Не те виждам, Ройс. Тъмно е. Не виждам в тъмното като теб. Страх ме е.

Той стисна ръката ѝ.

— Тук съм, Гуен. Точно до теб съм.

— Ройс, чуй ме. Трябва да продължиш — каза тя с внезапна настойчивост в гласа си. — Не се пускай. Да не си посмял да се пуснеш. Чуваш ли ме? Слушаш ли ме, Ройс Мелбърн? Не се отказвай, Ройс. Моля те… подай ми ръка. Дай ми ръката си.

Той я стисна по-силно.

— Тук съм Гуен. И няма да го сторя. Никога.

— Обещай ми. Трябва да ми обещаеш. Моля те, Ройс.

— Обещавам — каза ѝ той.

— Обичам те, Ройс. Не забравяй… не се отказвай…

— Обичам те.

— Не… се…

Тялото ѝ се сгърчи отново. Тя се замъчи да си поеме дъх, вцепени се в ръцете му, сетне бавно… постепенно… се отпусна. Главата ѝ се наклони назад. Притискайки я силно към гърдите си, той я целуна по лицето. Гуен си бе отишла и Ройс беше сам.

* * *

Амилия, Бректън, Ейдриън и Ариста стигнаха до портите на Колнора, повели отряд от тридесет конника. Те бяха подбрани от северната имперска армия и включваха най-добрите Бректънови войници. Повечето от тях бяха обсаждали Дрондил Филдс само преди седмици. Тези не бяха синовете на графове и херцози. Не носеха пищни нагръдници. Бяха сурови, закалени в бран мъже, които усъвършенстваха уменията си на бойното поле.

След изчезването на Модина, Амилия се бе намерила в сюрреалистичната позиция на имперски стюард. Някогашната миячка на чинии сега ръководеше империя. Опитваше се да не мисли за това. За разлика от Модина, не произхождаше от Новрон. Нямаше потекло, на което да се опре. И си нямаше представа колко време остава, преди властта, позицията и вероятно животът ѝ да приключат.

Нямаше си и идея какво да прави, но за нейно облекчение сър Бректън бе събрал хората си и положил клетва да намери императрицата. Когато сър Ейдриън и Ариста бяха предложили да се присъединят, Амилия също реши да отиде. Не можеше да остане в двореца. Не знаеше как да ръководи, така че остави Нимбус да се разпорежда. Ако не откриеше Модина, нямаше да има смисъл да се връща. Трябваше да я намерят.

— Отворете портите! — викна сър Бректън към стражевата кула над стената.

— Отварят се призори — отвърна някой отгоре.

— Аз съм сър Бректън, главнокомандващ имперските войски, поел на жизненоважна мисия за Нейно Високопреосвещенство. Настоявам да отворите незабавно!

— А аз съм пазител, комуто са дадени стриктни заповеди да държи портите затворени от здрач до зори. Елате на разсъмване.

— Какво ще правим? — запита Амилия, борейки се със заплашващата да я погълне паника. Животът на императрицата бе заложен на карта, а те трябваше да се молят на някакъв глупак зад портите.