Читать «Тайната история» онлайн - страница 55

— Можем ли да я ползваме? — попитах заинтригуван.

— Разбира се, но не можем всички да се качим, ще потънем.

Никога в живота си не се бях качвал на лодка. Хенри и Камила се качиха с мен — той гребеше с навити до лакътя ръкави, а тъмното му сако бе поставено на седалката до него. Както по-късно щях да разбера, Хенри имаше навика да изпада във всепоглъщащи, поучителни и напълно самостоятелни монолози за всяко нещо, което го интересуваше в момента: катувеланите58, късновизантийското изобразително изкуство или пък ловците на глави на Соломоновите острови. Помня, че през онзи ден говореше за Елизабет и Лестър59: убитата съпруга, кралската баржа, кралицата на бял кон държи реч пред войските при крепостта Тилбъри60, Лестър и графът на Есекс61 държат поводите на коня й… Плясъкът на греблата и хипнотичното жужене на водните кончета се смесваше с академичната лекция. Зачервена и сънена, Камила бе потопила ръката си във водата. Вятърът събаряше жълти брезови листа и ги понасяше към повърхността на водата. Години по-късно и на много километри оттам, попаднах на следния откъс в „Опустошената земя“62:

Елизабет и Лестър

бият гребла,

кърмата оформена

с цветните мидички,

червени, златни,

расте свежестта,

ромолят два бряга,

югозападно духа,

носи над реката

камбанния звън

от белите кули.

Уейалала лейа

Уолала лейарара

Отидохме до другия край на езерото и се върнахме, полузаслепени от светлината във водата. Открихме Бъни и Чарлс на предната веранда да похапват сандвичи с шунка и да играят карти.

— Бързо, пийнете си шампанско — каза Бъни. — Ще изветрее.

— Къде е?

— В чайника.

— Господин Хач ще излезе извън себе си, ако види бутилка на верандата — поясни Чарлс.

Играеха на „гледай си работата“, тя бе единствената игра с карти, която Бъни знаеше.

В неделя се събудих рано, къщата бе тиха. Франсис бе дал дрехите ми на госпожа Хач да ги изпере, така че навлякох халата, който ми бе заел. Слязох долу, за да поседя на верандата, преди другите да са се събудили.

Вън бе хладно и спокойно, небето имаше онзи леко мътен бял цвят, характерен за есенните утрини, а плетените столове бяха пропити с роса. Живият плет и огромните тревни площи бяха покрити с плетеница от паяжини, уловили мъниста роса, блеснала в бяло като слана. Лястовиците се подготвяха за пътешествието си на юг, пляскаха с криле и пърхаха под стрехите, а изпод покривалото от мъгла, носещо се над езерото, дочух дрезгавите и самотни крясъци на зеленоглавите патици.

— Добро утро — разнесе се спокоен глас зад гърба ми.

Обърнах се стреснато и видях Хенри, който седеше в другия край на верандата. Беше без сако, но иначе облечен безупречно за този нечовешки час: панталони с остри като бръснач ръбове и добре колосана бяла риза. На масата пред него имаше книги и листа, вдигаща пара кана с еспресо, малка чашка и, за моя изненада, пепелник, в който гореше цигара без филтър.

— Станал си рано — казах.

— Винаги ставам рано. За мен сутринта е най-доброто време за работа.

Погледнах към книгите.