Читать «Тайната история» онлайн - страница 51

— Ако си, просто кажи — каза тя тихо, гледайки над рамото ми. — Не искам да те откъсвам от нещо.

Да бе: госпожица Готие. Обърнах се в очакване на някакъв злобен коментар, но тя бе загубила интерес и многозначително си говореше с някого другиго.

— Не, не съм зает. Нищо не правя.

— Искаш ли през този уикенд да отидем извън града?

— Моля?

— Тръгваме заедно с Франсис. Имат къща на около час път оттук.

Наистина бях пиян, иначе нямаше просто да кимна и да я последвам безпрекословно. Трябваше да си проправим път през дансинга, за да стигнем до вратата: пот и жега, примигващи коледни лампички и ужасяващата преса на телата. Когато най-накрая излязохме навън, все едно се озовахме в басейн с хладка и спокойна вода. Виковете и изродената музика бумтяха, но бяха заглушени от затворените прозорци.

— Бога ми — каза Камила. — Тия места са адско изпитание. Бяха повръщали навсякъде по пода.

Покритата с чакъл алея изглеждаше като река от сребро на лунната светлина. В сенките, под някакви дървета стоеше Франсис. Щом ни видя, изскочи изведнъж на осветената пътека и извика:

— Па!

И двамата отскочихме назад. Франсис леко се усмихна, а светлината се отразяваше от фалшивото му пенсне. От ноздрите му излизаше цигарен дим:

— Здравей — поздрави ме той и погледна Камила. — Помислих, че си избягала.

— Трябваше да влезеш с мен.

— Радвам се, че не го направих — отвърна Франсис, — защото видях доста интересни неща тук, навън.

— Например?

— Ами няколко от охранителите изнасяха едно момиче на носилка и едно черно куче, което нападна някакви хипита — разсмя се, хвърли ключовете от колата си във въздуха, а когато ги улови, те издрънчаха. — Готови ли сте?

Той имаше кабриолет, стар мустанг. По целия път, докато излязохме от града, и тримата се возихме отпред, със свален гюрук. Колкото и да е странно, успях да заспя, въпреки че мигът и нервите трябваше да ме задържат буден. Заспах с глава, опряна на тапицирана с кожа врата. Безсънната седмица и шестте водки с тоник ми подействаха като приспивателно.

Почти не си спомням пътуването. Франсис караше разумно, бе внимателен шофьор за разлика от Хенри, който караше бързо и често безразсъдно, въпреки че зрението му не бе толкова добро. В съня ми вятърът в косите ми, едва доловимият им разговор и музиката от радиото се сливаха и размиваха. Стори ми се, че се бяхме возили само няколко минути, когато изведнъж усетих тишината и ръката на Камила на рамото си:

— Събуди се. Пристигнахме.

Разтърсих глава и се изправих на седалката, замаян, полусънен и не съвсем сигурен къде се намирам. По бузата ми се бе стекла лига, която избърсах с опакото на ръката си.

— Буден ли си?

— Да — отвърнах, въпреки че не бях. Беше тъмно и нищо не се виждаше. Пръстите ми най-накрая се сключиха около дръжката на вратата и чак тогава, когато излизах от автомобила, луната се показа иззад един облак и видях къщата. Беше огромна. Виждах рязко очертания, мастиленотъмен силует на фона на небето — кули, шпилове, френски прозорци.

— Господи — възкликнах.

Франсис бе застанал до мен, но осъзнах това едва когато заговори. Сепна ме близостта на гласа му.