Читать «Тайната история» онлайн - страница 52

— Не може да получиш ясна представа за нея през нощта.

— Твоя ли е? — попитах.

Разсмя се:

— Не, на леля ми. Прекалено е голяма, но не иска да я продаде. Идва тук през лятото заедно с братовчедите ми, през останалата част от годината има само един пазач.

В коридора се носеше сладникава миризма на мухъл. Светлината бе толкова мъждива, че сякаш идваше от газени лампи. По стените играеха паяжини от сенките на цветята в саксиите, а по тавана, толкова висок, че ми се зави свят, танцуваха сенките на разкривените ни отражения. В другия край на къщата някой свиреше на пиано. Фотографии и потъмнели портрети в позлатени рамки се редяха по стените на коридора.

— Тук смърди ужасно — каза Франсис. — Ако утре е топло, ще проветрим. Бъни се задушава от прахта… Това е баба ми — посочи той една от фотографиите, в която се бях загледал.

— А този до нея е брат й, потънал с „Титаник“, горкия. Три седмици след корабокрушението открили ракетата му за тенис да се носи из Северния Атлантически океан.

— Ела да видиш библиотеката — дръпна ме Камила.

Франсис затвори след нас, тръгнахме надолу по коридора, прекосихме няколко стаи — лимоненожълта всекидневна, огледала в позлатени рамки и полилеи, трапезария, облицована с тъмен махагон — стаи, в които исках да се разхождам до безкрай, но едва успявах да зърна. Музиката от пианото стана по-силна. Беше Шопен, май някой от прелюдите.

Влязох в библиотеката, поех си дълбоко дъх и спрях: шкафове за книги със стъклени врати и готически мотиви достигаха до покрития с фрески и гипсови медальони таван, висок към пет метра. В дъното на стаята имаше мраморна камина, огромна като саркофаг, а кръгъл газен полилей разпръскваше сумрака, светлина струеше от призмите и висулките на кристалните му мъниста.

Имаше и роял, на който свиреше Чарлс, до него на стола бе поставена чаша с уиски. Бе леко пийнал, защото Шопен звучеше размазано и разлято, нотите се преливаха сънливо една в друга. Лек ветрец полюшваше тежките, проядени от молци кадифени завеси и рошеше косата му.

Чарлс спря да свири изведнъж и погледна към нас:

— Ето ви и вас. Много закъсняхте. Бъни си легна.

— Къде е Хенри? — попита Франсис.

— Работи. Преди да си легне, може да дойде при нас.

Камила се приближи до пианото и си пийна от чашата на Чарлс.

— Трябва да разгледаш книгите — обърна се тя към мен. — Има първото издание на „Айвънхоу“.

— Всъщност мисля, че го продадоха — каза Франсис, докато се настаняваше в едно от кожените кресла и палеше цигара. — Има едно-две интересни неща, но основно Мери Корели48 и „Братята Роувър“49.

Приближих се до рафтовете. Имаше нещо, което се казваше „Лондон“ от човек на име Пенант50 — шест тома подвързани в червена кожа, дебели книги, високи шестдесет сантиметра. Следващата поредица бе също толкова впечатляваща, но подвързана в шагренова кожа, носеха заглавието „История на лондонските клубове“. Либретото на „Пиратите от Пензанс“51. Безброй томове за „Близнаците Бобси“52. „Марино Фалиеро“ на Байрон в черна кожена подвързия и датата „1821“, изписана със златни букви на гърба на книгата.