Читать «Тайната история» онлайн - страница 48

Предполагам, че отидох да се срещна с Джулиан, за да посъживя своята намаляла увереност, надявах се, че ще ме накара да се почувствам толкова сигурен, колкото и през първия ден. Почти съм убеден, че щеше да ме накара да се почувствам така, ако бях съумял да се видя с него. Но се случи тъй, че не успях да говоря с него. Когато се озовах на площадката пред кабинета му, чух гласове в коридора и се спрях.

Бяха Джулиан и Хенри. Нито един от двамата не бе чул, че се качвам по стълбите. Хенри си тръгваше, а Джулиан стоеше в рамката на отворената врата. Бе смръщил чело и изглеждаше много мрачен, сякаш говореше за нещо жизненоважно. Направих суетното, или по-скоро параноично предположение, че говорят за мен, приближих се още една крачка и надникнах иззад ъгъла.

Джулиан свърши да говори. За миг погледна встрани, после захапа долната си устна и се вторачи в Хенри.

Тогава заговори Хенри. Произнасяше думите тихо, но бавно и отчетливо:

— Трябва ли да сторя това, което е необходимо?

За моя изненада Джулиан хвана и двете ръце на Хенри в своите.

— Винаги трябва да правиш само онова, което е необходимо — каза той.

Какво, по дяволите, ставаше? Стоях в края на стълбището, опитвах се да не издам нито звук и да се измъкна преди някой от тях да ме е видял, но се боях да помръдна.

За моя още по-голяма и пълна изненада, Хенри се наведе и бързо и делово целуна Джулиан по бузата. После се обърна и тръгна да си ходи, но за мое щастие, се извърна през рамо, за да каже още нещо. Промъкнах се надолу по стълбите колкото е възможно по-тихо и се впуснах в бяг едва на втората площадка, когато не можеха да ме чуят.

Последвалата седмица бе самотна и сюрреалистична. Листата променяха цвета си, през повечето време валеше и започна да се стъмва по-рано. Хората се събираха по чорапи край камината на първия етаж в „Монмът хаус“, в която горяха пънове, откраднати среднощ от сградата на деканата и пиеха греяно ябълково вино. Аз пък отивах право в час, оттам се връщах в Монмът и се прибирах в стаята си, пропускайки тези уютни, озарени от огъня сцени и не си говорех с никого, дори и с по-дружелюбните, които ме канеха да се присъединя към това комунално забавление на общежитието.

Предполагам, че просто бях леко потиснат, след като новостта на нещата се бе поизтъркала и поради ужасно самотния характер на мястото, където се намирах: странна земя със странни обичаи и хора, непредсказуемо време. Мислех, че съм болен, въпреки че не вярвам да съм бил. През цялото време ми беше студено, не можех да спя, понякога едва успявах да дремна час-два на нощ.

Няма нищо по-самотно и по-объркващо от безсънието. Прекарвах нощите в четене по старогръцки, чак до четири сутринта, докато очите ми засмъдяха и главата ми започнеше да бучи, докато единствено моята лампа останеше да свети в „Монмът хаус“. Когато не можех повече да се съсредоточа над гръцкия и азбуката се превърнеше в неразбираема поредица от триъгълници и вили, тогава започвах да чета „Великият Гетсби“. Това е една от любимите ми книги и я бях взел от библиотеката с надеждата, че ще ме поразвесели. Разбира се, от нея само се почувствах още по-зле, тъй като в това състояние бях загубил чувството си за хумор и успявах да съзра само определени трагични прилики между мен и Гетсби.