Читать «Тайната история» онлайн - страница 46

Бе оставил шишето с аспирина на плота, тайно се прокраднах към него и взех няколко, но Хенри ме видя.

— Болен ли си? — поинтересува се той внимателно.

— Не, просто имам главоболие — отвърнах.

— Надявам се, че не ги вземаш постоянно?

— Какво? — каза Чарлс. — Всички ли са болни?

— Защо всички са тук? — долетя от коридора обиденият глас на Бъни. — Кога ще ядем?

— Почакай, Бъни, само след минута.

Той се приближи, погледна през рамото на Чарлс към тавата с котлетите, които току-що бе извадил от фурната.

— Изглеждат ми готови — каза Бъни, пресегна се, хвана един малък котлет за стърчащия кокал и започна да го дъвче.

— Бъни, изчакай малко — каза Чарлс. — Няма да стигнат за всички.

— Умирам от глад — избоботи Бъни с пълна уста. — Прималял съм от глад.

— Ами тогава да ти оставим кокалите, за да има какво да предъвкваш — намеси се грубо Хенри.

— Я млъквай.

— Наистина, Бъни, ще ми се да почакаш още минута — допълни Чарлс.

— Добре — съгласи се той, но когато Чарлс му обърна гръб, се пресегна отново и открадна още един котлет. Тънка струйка розовеникав сок се стече по ръката му и изчезна в маншета на ризата му.

Ако кажа, че вечерята мина зле, ще преувелича, но не премина и добре. Чувствах се обезсърчен и жлъчен, въпреки че не направих нищо глупаво и не казах нищо, което не трябваше да казвам. Говорих малко, а ядох още по-малко. Голяма част от разговора се въртеше около събития, в които не бях посветен и дори любезните скоби, отваряни от Чарлс, за да ми обясни нещо, не осветляваха ситуацията. Хенри и Франсис не спряха да спорят за разстоянието между войниците в римския легион: дали било рамо до рамо, както твърдеше Франсис, или на около десет сантиметра един от друг, според Хенри. Това доведе до още по-дълъг спор, който бе още по-труден за следене и невероятно отегчителен за мен — дали първичният хаос на Хезиод е просто празно пространство или хаос в съвременния смисъл на думата. Камила пусна плоча на Джоузефин Бейкър47, а Бъни изяде агнешкия ми котлет.

Тръгнах си рано. Франсис и Хенри ми предложиха да ме откарат, което по някаква причина ме накара да се чувствам още по-зле. Казах им, че предпочитам да се разходя, благодарих и излязох с усмивка от апартамента, въпреки че на практика не бях на себе си и лицето ми изгаряше под общия взор на студена и любопитна загриженост.

Намирах се на петнадесет минути път от колежа, но стана още по-студено, главата ме болеше, а цялата вечер ме бе изпълнила със силното усещане за несъвместимост и провал, което се засилваше с всяка измината крачка. Безмилостно прехвърлях наум цялата вечер, насилвах се да си спомня точните думи, издайническите намеци, всяка тънка обида или любезност, които съм пропуснал, а съзнанието ми с готовност ми предостави многобройни изопачености.

Прибрах се в стаята си, която на лунната светлина изглеждаше сребърна и чужда. Прозорецът все още бе отворен, както и „Парменид“, който лежеше на бюрото — там, където го бях оставил, а до него бе полуизпитото, студено кафе от бара в чаша от стиропор. Стаята бе ледена, но не затворих прозореца. Легнах на леглото, без да си събувам обувките и без да гася осветлението.