Читать «Тайната история» онлайн - страница 45

Трудно можех да прочета изражението в очите му.

— Хареса ми брошурата.

— Сигурен съм, че за приемната комисия това е прозвучало като напълно разумен довод, за да те допуснат тук.

Щеше ми се да бях поискал чаша вода. В стаята бе горещо, гърлото ми бе пресъхнало, а уискито бе оставило ужасен вкус в устата ми, не че беше лошо, напротив — всъщност бе доста добро, но имах махмурлук и цял ден не бях сложил нищо в устата си. Изведнъж започна да ми се гади.

На вратата се почука, а после този единствен звук бе последван от силно барабанене. Чарлс пресуши чашата си, без да каже нищо и хлътна обратно в кухнята, докато Камила отиде да отвори.

Още преди вратата да се отвори напълно видях проблясването на малки кръгли очила. Последва хор от поздрави — и те влязоха: Хенри, Бъни с кафява кесия от супермаркета и Франсис, величествен в своето дълго черно палто и стиснал в облечената си в черна ръкавица ръка гърлото на бутилка шампанско. Той влезе последен и се наведе, за да целуне Камила с шумно и самодоволно млясване, при това не по бузата, а по устата.

— Здравей, скъпа — поздрави той. — Каква щастлива грешка допуснахме. Аз нося шампанско, а Бъни тъмна бира, така че ще си приготвим „светло и тъмно“. Какво ще вечеряме?

Изправих се.

За части от секундата те загубиха ума и дума. После Бъни подаде кафявата кесия на Хенри и се приближи, за да се ръкуваме:

— Виж ти, виж ти. И това ако не е моят съдружник в престъпленията — каза той. — Не се ли насити на вечерите извън дома?

Удари ме по гърба и се раздрънка. Беше ми горещо и не се чувствах добре. Очите ми обиколиха стаята. Франсис говореше с Камила. Хенри, до вратата, ми кимна леко и едва забележимо се усмихна.

— Извини ме — казах на Бъни. — Връщам се след минута.

Проправих си път до кухнята. Приличаше на кухнята в дома на някой възрастен човек: стар, протрит балатум и в духа на целия странен апартамент — врата, която водеше към покрива. Напълних чашата си с вода от чешмата и я изпих на един дъх — беше въпрос на живот и смърт. Чарлс бе отворил вратата на фурната и бодеше някакви агнешки котлети с вилица.

В резултат на една мъчителна разходка из цех за пакетиране на месо, когато бях в шести клас, не съм голям любител на месото. Дори и в най-добра кондиция не бих открил нищо привлекателно в миризмата на агнето, да не говорим за състоянието, в което се намирах. Вратата към покрива бе отворена и подпряна с кухненски стол, а през ръждивата мрежа влизаше силно течение. Напълних чашата си отново и застанах до вратата, мислех си „Поеми си дълбоко дъх, свеж въздух, това е лекарството…“. Чарлс си опари пръста, изруга и затвори с трясък фурната. Когато се обърна, се изненада, че ме вижда.

— Ах, здрасти. Какво има? Да ти донеса ли още едно питие?

— Не, благодаря.

Взря се в чашата ми:

— Какво пиеш? Джин ли е? Откъде го изкопа?

Хенри се появи на вратата:

— Да ти се намира аспирин? — попита той Чарлс.

— Ей тук. Ще пийнеш нещо, нали?

Хенри изсипа няколко аспирина в ръката си, заедно с няколко загадъчни хапчета, които извади от джоба си и ги прокара с чашата уиски, подадена му от Чарлс.