Читать «Тайната история» онлайн - страница 350

Слязох по задното стълбище — с клаустрофобично нисък таван, широко едва един метър — минах през кухнята и килера за провизии на иконома и излязох на задната веранда. Малко по-далеч от мен Франсис и господин Хач стояха на алеята. Господин Хач говореше на Франсис. Никога не го бях чувал да казва на някого повече от няколко думи и бе очевидно, че изпитва неудобство. Непрекъснато прокарваше ръка през косата си. Държеше се раболепничещо и извинително.

Пресрещнах Франсис на път за къщата.

— Добре, това е доста обезпокоително — изглеждаше доста зашеметен. — Господин Хач дал на Чарлс ключовете от камиона си преди час и половина.

— Моля?

— Каза, че Чарлс отишъл при него и му съобщил, че трябва да изпълни една поръчка. Обещал да му върне камиона след петнадесет минути.

Спогледахме се.

— Къде мислиш, че е отишъл? — казах.

— Откъде да знам?

— Мислиш ли, че просто е отпрашил?

— Изглежда така, нали?

Върнахме се в къщата, която изглеждаше мрачна на светлината от залеза и седнахме край прозореца на една дълга кушетка, покрита с чаршаф. Топлият въздух все още миришеше на люляк. В края на ливадата се виждаше господин Хач, който се опитваше отново да запали косачката.

Франсис бе обгърнал с ръце облегалката на кушетката и бе положил брадичка върху тях. Гледаше през прозореца.

— Не знам какво да правя — каза той. — Сещаш се, че е откраднал камиона.

— Може би ще се върне.

— Страхувам се, че ще се блъсне. Или пък, че ще го спрат ченгетата. Обзалагам се на каквото пожелаеш, че се е гипсирал. Само това му трябва, да го спрат за шофиране в пияно състояние.

— Не трябва ли да тръгнем да го търсим?

— Не знам откъде да започна. Може да е изминал половината път до Бостън.

— Какво друго можем да направим? Да седим и да чакаме телефонът да звънне?

Първо опитахме в баровете — „Фармърс Ин“, „Вилиджър“, „Болдър Тап“ и „Ноти Пайн“. „Ноч“. „Фор Скуайърс“. „Ман ъв Кент“. Беше облачно, но летният залез бе великолепен. Паркингите, настлани с чакъл, бяха пълни с камиони, но нито един не беше онзи на господин Хач.

Ей така минахме и край магазина за алкохол. Пътеките между рафтовете лъщяха и нямаше никого, крещящите редици с ром („Наградите на тропическия остров!“) се състезаваха със сериозните, аптекарски редове с водка и джин. От тавана висеше и се въртеше картон, който рекламираше съд за охлаждане на вино. Нямаше клиенти и един стар, дебел върмонтец с татуирана на ръката гола жена се бе облегнал на касовия апарат. Говореше си с едно хлапе, което работеше в съседния „Мини-Март“.

— И тогава — чух го да казва с приглушен глас, — и тогава оня вади рязана пушка. Емет стои до мен, точно където съм сега. „Нямаме ключ за касата“ му вика. А оня дърпа спусъка и виждам как мозъка на Емет… — показа, — се пръсна по цялата стена отзад.

Минахме през цялото студентско градче, дори през паркинга на библиотеката, а после отново се насочихме към баровете.

— Напуснал е града — каза Франсис. — Сигурен съм.

— Според теб дали господин Хач ще се обади в полицията?