Читать «Тайната история» онлайн - страница 346

Тя бе силно разстроена. Франсис бе мъртвешки блед.

— Какво казва Хенри? — попитах.

— Казва, че не му пука за колата — отговори тя. — Не му пука за нищо. „Нека върви в затвора“, така каза.

— Виждал ли си съдията? — обърна се Франсис към мен.

— Да.

— Какъв е?

— Да ти кажа право, изглеждаше костелив орех.

Франсис запали цигара.

— Какво ще се случи, ако Чарлс не се появи? — попита той.

— Не съм сигурен. Почти съм убеден, че ще дойдат да го търсят.

— А ако не го открият?

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Мисля, че трябва за известно време да изведем Чарлс от града — каза Франсис. Изглеждаше напрегнат и разтревожен. — Училището почти свърши. Няма нищо, което да го задържа тук. Мисля, че трябва да го изпратим при майка ми и Крис в Ню Йорк за няколко седмици.

— При сегашното му поведение?

— Имаш предвид пиянството ли? Мислиш ли, че майка ми има нещо против пияниците? Ще бъде в съвсем сигурни ръце.

— Според мен — каза Камила, — няма да успееш да го убедиш да замине.

— Мога сам да го заведа — отговори Франсис.

— Ами ако избяга? — изтъкнах аз. — Върмонт е едно, но в Ню Йорк може да се забърка в много по-големи проблеми.

— Добре — каза раздразнено Франсис, — добре, беше просто идея — прокара ръка през косата си. — Знаете ли какво можем да направим? Можем да го заведем извън града.

— Имаш предвид твоята къща ли?

— Да.

— Какво ще постигнеш?

— На първо място, лесно ще го закараме там. А какво може да направи, след като веднъж се озове там? Няма да има кола. Къщата е на километри от пътя. Не можеш да накараш някой шофьор на такси от Хампдън да те вземе от там за нищо на света.

Камила замислено го гледаше.

— Чарлс обича да ходи извън града — каза тя.

— Зная — продължи доволно Франсис. — Какво би било по-лесно? А и няма да се налага да го държим там дълго. Ние с Ричард ще останем при него. Ще купя една каса шампанско. Ще изглежда като купон.

Не беше лесно да накараме Чарлс да отвори вратата. Стори ни се, че чукахме около половин час. Камила ни бе дала ключ, но не искахме да го използваме, освен ако не се налагаше и точно когато размишлявахме над това, резето изщрака и Чарлс примигна срещу нас през процепа.

Изглеждаше дезориентиран, видът му беше ужасен.

— Какво искате?

— Нищо — отвърна доста спокойно Франсис, въпреки първоначалната смаяна пауза. — Може ли да влезем?

Чарлс гледаше ту единия, ту другия.

— Има ли някой друг с вас?

— Не — отговори Франсис.

Отвори вратата и ни пусна да влезем. Щорите бяха спуснати и жилището миришеше на кисело, като боклук. Когато очите ми привикнаха със сумрака, видях мръсни чинии, огризки от ябълки и кутии от супа, с които буквално бяха отрупани почти всички свободни повърхности. До хладилника, подредени с една перверзна спретнатост, стояха редица празни бутилки от уиски.