Читать «Тайната история» онлайн - страница 344

— Добре де, само още две седмици — каза Франсис, когато излязохме навън.

Хенри запали цигара.

— Аз няма да се върна.

— Аха — каза саркастично Чарлс. — Точно така. Дай му да се разбере.

— Но, Хенри — намеси се Франсис, — трябва да дойдеш. Хенри пушеше от цигарата със силно стиснати устни и се държеше решително.

— Не, не трябва.

— Две седмици. Само толкова.

— Горкичкият — каза Камила. — Прави най-доброто, на което е способен.

— Но това не е достатъчно за него — каза на висок глас Чарлс. — Кого очаква? Шибаният Ричмънд Латимър193?

— Хенри, ако не идваш, ще отпаднеш — намеси се Франсис.

— Не ми пука.

— На него не му се налага да ходи на училище — каза Чарлс. — Той може да прави каквото си поиска. Може да се провали на всеки един шибан изпит и неговият баща пак ще му праща тлъстия чек с издръжката всеки месец…

— Не казвай повече „шибам“ — каза Хенри тихо, но заплашително.

— Шибам? Какво има, Хенри? Никога преди не си чувал тази дума? Не е ли точно това, което правиш всяка вечер със сестра ми?

Помня, когато бях дете, видях как баща ми веднъж удари майка ми без абсолютно никаква причина. Понякога удряше и мен, но не разбирах, че го прави просто защото е в лошо настроение и вярвах, че измислените му оправдания („Говориш прекалено много“, „Не ми говори така“), някак си даваха основание за наказанието. Но осъзнах, че детинското впечатление за баща ми като за Справедливия законодател бе напълно погрешно в деня, когато го видях да удря майка ми, защото бе отбелязала, напълно невинно, че съседите пристрояват къщата. По-късно той щеше да твърди, че тя го провокирала, че това било упрек към способността му да печели пари, а тя през сълзи на очи щеше да се съгласи. Напълно зависехме от този човек, който не само бе заблуден и невеж, но и некомпетентен във всичко. Нещо повече, знаех, че майка ми бе неспособна да му се опълчи. Беше като да влезеш в кабината на самолет и да видиш, че пилотът и неговият заместник са пияни и припаднали на местата си. Така седях и сега пред Лицея и ме заливаше черен ужас, примесен с неверие, който в интерес на истината не се различаваше толкова от ужаса, който бях изпитал, когато бях на дванадесет и седях на високото столче в нашата слънчева кухня в Плано. С изумление си помислих „Кой командва тук? Кой пилотира самолета?“

* * *

Проблемът беше, че Чарлс и Хенри трябваше да се явят в съда след по-малко от седмица заради историята с колата на Хенри.

Знаех, че Камила се бе поболяла от тревога. Никога не я бях виждал да се страхува от нещо, но сега се боеше. По някакъв перверзен начин изпитвах задоволство от нейното нещастие, но не можеше да се отрече, че ако Хенри и Чарлс, които на практика едва не се сбиваха всеки път, щом се озовяха в една стая, щяха да се явяват пред съдията, трябваше да демонстрират някаква склонност за съдействие и приятелство, в противен случай възможният изход бе катастрофален.

Хенри бе наел адвокат от града. Камила бе споходена от слаб оптимизъм, дължащ се на надеждата, че една трета страна ще може да изглади противоречията между тях, но следобеда в деня на срещата тя ми се обади по телефона.