Читать «Тайната история» онлайн - страница 347

Една гъвкава сянка се стрелна по плота на кухнята, заизвива се между мръсните тигани и празните кутии от мляко. „Боже, рекох си, това плъх ли е?“ Но тогава тя скочи на пода, размахвайки опашка и видях, че е котка. Очите й светеха срещу нас в тъмнината.

— Намерих я на една празна строителна площадка — каза Чарлс. Забелязах, че дъхът му не вонеше на алкохол, а подозрително на мента. — Не е много питомна — вдигна ръкава на халата си, за да ни покаже мръсна и възпалена на вид плетеница от одрасквания по ръката си между лакътя и китката.

— Чарлс — обърна се към него Франсис, подрънквайки нервно с ключовете от колата — отбихме се, защото отиваме извън града. Решихме, че ще е добре да се махнем за известно време. Искаш ли да дойдеш?

Чарлс присви очи. Свали ръкава.

— Хенри ли ви изпрати?

— Божичко, не — изненада се Франсис.

— Сигурен ли си?

— Не съм го виждал с дни.

Чарлс все още не изглеждаше убеден.

— Дори не му говорим — казах аз.

Чарлс се извърна, за да ме погледне. Очите му бяха воднисти и леко разфокусирани.

— Ричард, здравей.

— Здравей.

— Знаеш, че винаги много съм те харесвал.

— Аз също те харесвам.

— Не би действал зад гърба ми, нали?

— Разбира се, че не.

— Защото — и Чарлс кимна към Франсис, — знам, че той би го направил.

Франсис отвори уста, но я затвори. Изглеждаше така, сякаш го бяха зашлевили.

— Подценяваш Франсис — обърнах се спокойно, с тих глас, към Чарлс. Другите често правеха грешка, като се опитваха да го вразумят по напорист и агресивен начин, а единственото, от което се нуждаеше той, бе да бъде успокояван като дете. — Франсис много те харесва. Той ти е приятел. Като мен.

— Така ли е? — попита той.

— Разбира се.

Чарлс издърпа един кухненски стол и тежко се отпусна. Котката се промъкна и започна да се усуква около краката му.

— Страхувам се — каза той дрезгаво. — Страхувам се, че Хенри ще ме убие.

С Франсис се спогледахме.

— Защо? — попита Франсис. — Защо ще иска да го прави?

— Защото съм се изпречил на пътя му — погледна Чарлс към нас. — Знаете, че ще го направи. Като нищо — кимна към едно малко шише без етикет на плота. — Виждате ли го? Хенри ми го даде. Преди няколко дни.

Вдигнах го. Побиха ме тръпки, защото разпознах хапчетата нембутал, който бях откраднал заради Хенри от семейство Коркоран.

— Не знам какви са — каза Чарлс и отмахна мръсната коса от очите си. — Каза ми, че ще ми помогнат да спя. Един Господ знае, че се нуждая от малко сън, но няма да ги пия.

Подадох шишето на Франсис. Той го погледна, а после погледна ужасено мен.

— Капсули при това — каза Чарлс. — Нямам представа с какво ги е напълнил.

Не беше и необходимо да ги е пълнил, това бе ужасното. Призля ми като си спомних как се бях опитал да обясня на Хенри колко опасни са тези хапчета, ако бъдат смесени с алкохол.

Чарлс прокара ръка през очите си.

— Виждах го да се навърта наоколо през нощта. Отзад. Не знам какво прави.

— Хенри?

— Да. Но ако се опита да ми направи нещо, това ще бъде най-голямата грешка в живота му.

Убедихме го да се качи в колата много по-лесно, отколкото очаквах. Беше в параноичен пристъп и говореше несвързано, но грижите ни му подействаха успокояващо. Непрекъснато питаше дали Хенри знае къде отиваме.