Читать «Тайната история» онлайн - страница 338

На следващия ден изписаха Чарлс от болницата. Франсис настояваше да отседне за кратко в неговия дом, но той се наложи да се прибере в собственото си жилище. Бузите му бяха хлътнали, беше отслабнал и трябваше да се подстриже. Беше намусен и потиснат. Не му казахме за случилото се.

Изпитах съжаление към Франсис. Виждаше се, че се тревожи за Чарлс и бе разстроен, че той се държи толкова враждебно и необщително.

— Искаш ли да обядваме? — попита Франсис.

— Не.

— Хайде да отидем в „Брасери“.

— Не съм гладен.

— Ще бъде приятно. Ще те черпя едно от ония рула, които толкова много обичаш да ядеш за десерт.

Отидохме в „Брасери“. Беше единадесет преди обед. По нещастно стечение на обстоятелствата, сервитьорът ни настани на същата маса, на която преди по-малко от двадесет и четири часа бяхме седели с Франсис и Джулиан. Чарлс не погледна менюто. Поръча два пъти блъди мери и ги изпи едно след друго. После си поръча трето.

С Франсис оставихме вилиците и се спогледахме смутено.

— Чарлс — каза Франсис, — защо не си поръчаш омлет?

— Казах ти, че не съм гладен.

Франсис взе едно меню и набързо го прехвърли. После кимна на сервитьора.

— Казах, мамка му, че не съм гладен — каза Чарлс, без да вдига поглед. Беше му трудно да задържи цигарата между показалеца и безименния си пръст.

След това никой нямаше какво повече да каже. Нахранихме се и платихме, но не преди Чарлс да има достатъчно време, за да довърши третия коктейл и да си поръча четвърти. Наложи се да го крепим до колата.

Не бях кой знае колко ентусиазиран за часа по гръцки, но когато дойде понеделник, станах и тръгнах. Хенри и Камила дойдоха поотделно, в случай че Чарлс решеше да се появи, което, слава Богу, той не направи. Забелязах, че Хенри бе подпухнал и много блед. Загледа се през прозореца и не обърна никакво внимание на мен и Франсис.

Камила беше нервна, може би се срамуваше от начина, по който се държеше Хенри. Силно желаеше да разбере какво става с Чарлс и ни отрупа с въпроси, на повечето от които не получи никакъв отговор. Скоро стана десет и десет, а после и десет и петнадесет.

— Никога не се е случвало Джулиан да закъснява толкова — каза Камила и погледна часовника си.

Изведнъж Хенри се изкашля. Гласът му бе странен и дрезгав, сякаш бе паднал, защото не бе използван отдавна.

— Няма да дойде.

Обърнахме се към него.

— Моля? — каза Франсис.

— Според мен днес няма да дойде.

Точно тогава чухме стъпки и на вратата се почука. Не беше Джулиан, а административният ръководител на студентите. Вратата се отвори със скърцане и той погледна вътре.

— Така, така — каза. Беше лукав, оплешивяващ мъж в началото на петдесетте и се славеше като доста безочлив. — Значи така изглежда Светилището. Светая светих. Досега нито веднъж не съм бил допускан вътре.