Читать «Тайната история» онлайн - страница 22

— Той е добър преподавател — отвърнах му аз.

— Никой не е чак толкова добър. Ако по някаква случайност имате недоразумения с него или сте третиран по неподобаващ начин, никой от катедрата няма да бъде в състояние да направи нещо за вас. Моля да ме извините, но не виждам смисъл в това да платите такса от тридесет хиляди долара, само за да ви обучава един преподавател.

Помислих си, че този въпрос трябва да бъде отнесен към фонда за дарения към колежа Хампдън, но не му отговорих.

Той се отпусна назад в стола си.

— Простете ми, но смятах, че елитарните ценности на подобен човек ще ви се сторят отблъскващи. Честно казано, това е първият случай, за който чувам, когато той е приел ученик, който получава толкова значителна финансова помощ. Колежът Хампдън не почива на подобни принципи, тъй като е демократична институция.

— Е, не може да е чак такъв елитарист, след като ме прие сред учениците си — отвърнах аз.

Лафорг не схвана вложения сарказъм.

— Ще ми се да приема, че не е известѐн за финансовата помощ, която получавате — отговори той сериозно.

— Ако не е известѐн, аз пък нямам намерение да го уведомявам.

Часовете на Джулиан се провеждаха в кабинета му. Така или иначе учениците бяха малко на брой, а и нито една учебна стая не можеше да му съперничи по уединеност и удобство. Той бе възприел теорията, че учениците възприемат по-лесно в приятна, неучебна атмосфера, а подобието на парник, което представляваше стаята му, с всички тези цветя в разгара на зимата, олицетворяваше виждането му за това, какво трябва да представлява една учебна стая — платонически микрокосмос.

(— Работа? — каза ми озадачено веднъж, когато използвах тази дума по отношение на класните ни занимания. — Наистина ли смятате, че онова, с което се занимаваме, може да бъде наречено „работа“?

— По какъв друг начин бих могъл да го нарека?

— Аз бих го определил като един от най-великолепните видове игри.)

По пътя за първия си учебен час с Джулиан видях Франсис Абърнати, крачещ горделиво като кос през ливадата, пешовете на черното му палто се развяваха след него като криле на гарван. Вниманието му изцяло бе погълнато от цигарата, която пушеше, но мисълта, че може да ме види, ме изпълни с необяснимо безпокойство. Така че бързо се скрих в рамката на една врата и го изчаках да отмине.

Бях шокиран да го видя седнал на перваза на прозореца, когато се озовах на площадката преди стълбите, водещи към Лицея. Хвърлих му един поглед и също тъй бързо отместих очите си от него и тъкмо щях да го отмина, когато той проговори:

— Почакай — разнесе се гласът му с онова студено, бостънско, почти британско произношение.

Обърнах се.

— Ти новият neanias ли си? — попита подигравателно.

Новият млад мъж. Отговорих му утвърдително.

— Cubitum eamus?19

— Моля?

— Забравѝ.

Прехвърли цигарата в лявата си ръка и ми подаде дясната си. Тя бе кокалеста и с нежна като на момиче кожа.

Не си и направи труда да се представи. Казах му името си след кратко и неудобно мълчание.

Дръпна за последно от цигарата и я изхвърли през отворения прозорец.