Читать «Тайната история» онлайн - страница 10

След като се изкачих по него, се озовах в дълъг и пуст коридор. Наслаждавайки се на шума от стъпките си по балатума, крачех бързо и оглеждах затворените врати за номера или имена, така стигнах до една, на която в месингова рамка бе поставена картичка. На нея с релефен шрифт бе изписано името „ДЖУЛИАН МОРОУ“. За миг се поспрях пред нея, а после почуках три пъти кратко.

Изминаха минута-две, след което бялата врата се открехна. Надникна едно лице — тясно и интелигентно, но изпълнено с тревога и любопитство, подобно на въпросителен знак. Въпреки че някои от чертите на това лице загатваха за младост — извитите като на елф вежди и стремителните, силни очертания на носа, челюстта и устата — то по никакъв начин не принадлежеше на млад човек, а и косата беше бяла като сняг. Лесно отгатвам възрастта на хората, но в този случай определено бях затруднен.

Известно време постоя така, а сините му очи ме гледаха с любопитство и примигваха.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — гласът бе мил и внимателен — така възрастните говорят понякога с децата.

— Ами… Името ми е Ричард Папен.

Той примигна отново и наклони главата си на другата страна, погледът му бе весел, дружелюбен като на врабче.

— Искам да се запиша във вашия курс по старогръцки език.

Лицето му посърна:

— Толкова съжалявам — тонът му, колкото и да бе странно, подсказваше, че той наистина съжалява повече от самия мен. — Бих се радвал да ви приема, но се боя, че всички места са заети.

Нещо в това привидно искрено съжаление ми даде смелост:

— Вероятно има някакъв начин да приемете още един студент… — му казах.

— Ужасно съжалявам, господин Папен — скръбно ми отговори той, сякаш ме успокояваше за трагичната загуба на обичан приятел, опитвайки се да ме накара да разбера, че не е в състояние да ми помогне по някакъв друг съществен начин. — Ограничил съм се до петима студенти, не мога дори да си помисля да приема още един.

— Петима студенти не са чак толкова много.

Той бързо поклати глава със затворени очи, сякаш настоятелните ми молби го измъчваха.

— Наистина бих желал да ви приема, но дори не трябва да си позволявам да мисля за това. Ужасно съжалявам. Бихте ли ме извинили сега? Работя с един от студентите си.

* * *

Измина повече от седмица. Учебните ми часове започнаха, получих и работа при един професор по психология, д-р Роланд. (Трябваше да му помагам в някакво неясно „изследване“, чиято същина така и не разбрах. Той бе стар, отнесен на вид и разчорлен човек, изследовател на човешкото поведение, който прекарваше времето си, разтакавайки се в учителската стая.) Сприятелих се и с няколко души, повечето от които бяха първокурсници и живееха в моето общежитие. Може би приятели не е най-точната дума, която бих могъл да използвам. Хранехме се заедно, засичахме се на излизане или влизане, но основната причина за нашето сближаване бе фактът, че не познавахме никого другиго — положение, което тогава не ми се струваше непременно неприятно. Малцината, с които се бях запознал и които бяха по-дълго в колежа, разпитвах за историята на Джулиан Мороу.