Читать «Тайната история» онлайн - страница 9

— Често ли се случват подобни неща тук?

— Разбира се. Във всяко училище има трудни преподаватели. И има много — за моя изненада той заговори по-тихо, — много хора в този колеж, които са далеч по-трудни от него. Ще ви помоля да не цитирате думите ми.

— Няма — отговорих, леко изненадан от внезапната поверителност в разговора ни.

— Наистина е много важно да не го правите — беше се навел напред и шепнеше, малките му уста едва се отваряха, докато изричаха думите, — настоявам за това. Може и да не ви е известно, но имам неколцина страшни врагове в катедрата по литература. Та дори и да ви се струва невъобразимо, в моята катедра. Освен това — продължи Лафорг с по-нормален глас — той е особен случай. Преподавал е в това учебно заведение години наред и отказва да получава заплащане за труда си.

— Защо?

— Богат е. Дарява заплатата си на колежа, като приема само един долар годишно заради данъците.

— Ясно — въпреки че бях в Хампдън едва от няколко дни, вече бях свикнал с официалните обяснения за финансови затруднения, малки дарения и ограничени бюджети.

— Колкото до мен — продължи Лафорг, — обичам работата си, но имам съпруга и дъщеря, която учи във Франция, та парите са ми добре дошли, нали разбирате?

— Въпреки това ще говоря с него.

— Можете да опитате — повдигна рамене Лафорг, — но ви съветвам да не си определяте среща, защото най-вероятно няма да ви приеме. Казва се Джулиан Мороу.

Не държах толкова много да запиша старогръцки, но онова, което Лафорг ми каза, ме заинтересува. Слязох долу и влязох в първия кабинет, който се изпречи пред очите ми. Слаба, кисела на вид жена с изтощена руса коса седеше зад бюрото и ядеше сандвич.

— Сега съм в обедна почивка. Върнете се в два часа.

— Моля да ме извините. Търся кабинета на един от преподавателите.

— Хммм. Аз съм административен секретар, а не дъската за обяви, но може пък и да знам къде е. Кой е той?

— Джулиан Мороу.

— А, него ли? — отговори тя изненадана. — За какво ви е притрябвал? Мисля, че е горе, в Лицея5.

— Коя стая?

— Той е единственият преподавател там горе. Обича тишината и спокойствието. Ще го откриете.

Всъщност откриването на „Лицея“ не бе никак лесно. Беше една малка сграда в края на колежа, стара и дотолкова покрита с бръшлян, че почти не се различаваше от заобикалящата я природа. Партерът беше зает от зали и класни стаи, до една празни, с измити черни дъски и току-що лъснати с восък подове. Дълго се лутах, безпомощен, докато най-сетне открих едно малко и зле осветено стълбище в най-далечния край на сградата.