Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 93

Чува гласовете на съквартирантите зад гърба си в хола. Черил говори на Феликс. Гари говори на Дон.

Малори се обръща към гласовете и влиза в хола. Ще им каже.

Щом прекрачва прага, тялото ѝ сякаш е вкочанено от студ. Разтапящо. Сякаш парчета от нея изпадат и потъват под непоносимото напрежение на предстоящото.

Черил и Олимпия са на дивана. Феликс чака край телефона. Дон е на люлеещия се стол. Гари е прав, гледа към закритите с одеяла прозорци.

В момента, в който тя се кани да си отвори устата, Гари бавно поглежда през рамо и среща погледа ѝ.

— Малори — казва той внезапно, — искаш да споделиш нещо ли?

Съвсем неочаквано и ясно Малори осъзнава, че всички я гледат. Чакат да заговори.

— Да, Гари, искам.

— Какво по-точно? — пита Дон.

Думите са заседнали в гърлото ѝ. Катерят се като крачка на стоножка, протягат се към устните ѝ, искат най-сетне да излязат.

— Някой спомня ли си…

Замлъква. Тя и съквартирантите обръщат глави към одеялата. Птиците чуруликат.

— Том! — отчаяно извиква Феликс. — Сигурно са те!

Гари пак поглежда Малори в очите. На входната врата се чука.

Съквартирантите се раздвижват. Феликс се спуска към входа. Малори и Гари остават.

Той знае той знае той знае.

Щом Том се обажда, Малори трепери от страх.

Той знае.

После, чул гласа на Том, Гари я оставя и се отправя към фоайето.

Когато входната врата се отваря и въпросите са зададени, а съквартирантите са със затворени очи, Малори чува отварянето на вратата. Хладният въздух нахлува като вълна и тя внезапно осъзнава, че е била на косъм от това да се изправи сама срещу Гари, без Том да е в къщата.

Кучешки лапи драскат по плочките на фоайето. Обувки. Нещо се удря в рамката на вратата. Бързо захлопване на врата. Звукът от претърсващите коридора метли. Том говори. И гласът му носи облекчение.

— Исках да ви се обадя от моята къща. Обаче проклетият телефон не работеше.

— Том — казва Феликс с въодушевление, но без сили. — Знаех, че ще се справите. Бях сигурен!

Щом Малори отваря очи, не мисли за Гари. Не вижда наредените безукорно букви, които отлежават в куфарчето.

Единственото, което вижда, са Том и Джулс, това, че двамата са си у дома…

— Нахълтахме в една бакалия — казва Том. — Преди нас бяха влизали и други. Но намерихме доста полезни неща.

Изглежда уморен, но е добре.

— Кучетата ни помогнаха — добавя. — Водиха ни. — Горд е и доволен. — Но от къщи взех нещо, което се надявам, че ще ни свърши още по-добра работа.

Феликс му помага с торбата. Том дърпа ципа и вади нещо. Оставя го да падне на пода.

Телефонен указател.

Ще прозвъним всички номера, до последния — продължава той. — Все някой ще отговори.

Най-обикновен телефонен указател, а Том го превръща в пътеводна светлина.

— А сега — продължава Том, — да ядем.

Другите трескаво приготвят трапезарията. Олимпия носи приборите. Феликс пълни чашите с вода от кофите.

Том се върна. Джулс се върна.

— Малори! — вика Олимпия. — Донесли са рачешко в консерва!

Малори, заседнала някъде между световете, влиза в кухнята и се залавя да помага с вечерята.

36.

Някой ги следва.

Няма смисъл да си задава въпроса колко път им остава. Не знае кога ще чуе записания глас, който ще ѝ покаже, че са пристигнали. Не знае дали този записан глас изобщо е там все още. Сега просто гребе, не се отказва.